Беше заспала на рамото му и се бе събудила, усмихвайки му се.
На женен мъж.
В хеликоптер, пълен със свещеници.
С пламнало лице, тя се изправи и опита да се отдръпне поне на сантиметър от него. Почти чу разочарованата въздишка на майка си и усети опакото на ръката на баща си.
Обърна се към прозореца, единствената безопасна посока, в която можеше да гледа, докато бузите ѝ горяха смутено. Отвън сияеха светлини на някакъв град и скриваха звездите. Над разпълзелите се във всички страни постройки се издигаше ярък златен купол.
— Май отиваме в Йерусалим — рече тя.
— По какво позна? — попита Джордан, вероятно в опит да я спаси от неловкото положение.
Тя прие предложението.
— Тъмното възвишение на изток е Хълмът на маслините, или Елеонската планина. Важно историческо място и за трите големи религии — юдаизъм, ислям и християнство. Говори се, че именно оттам Исус се е възнесъл на небето.
Някои от сангвинистите се размърдаха при израза „говори се“, явно оскърбени, но Ерин продължи да говори.
— В Книгата на пророк Захария се казва, че ще бъде разцепена на две по време на Апокалипсиса.
— Страхотно, да се надяваме, че няма да се случи скоро. Достатъчно планини се разцепиха днес. — Джордан посочи към сияещия златен купол, който тя бе забелязала по-рано. — А онова там какво е?
— Куполът на скалата. Намира се върху Храмовия хълм. — Дръпна се, за да може Джордан да вижда по-добре през прозореца. — Около нея можеш да различиш стената на Стария град. Като ивица светлина е, виждаш ли? На север е Мюсюлманският квартал. На юг и запад е Еврейският квартал с прочутата Западна стена.
— Стената на плача ли?
— Точно така.
Той се наведе напред и тялото му се притисна в нейното.
Тя се озърна към свещениците, чиито лица бяха невидими под качулките. С изключение на Рун, чието лице отрази светлините на града, когато хеликоптерът се наклони, за да завие. Безизразните му тъмни очи я наблюдаваха.
Ерин отново се изчерви и се извърна към прозореца. Какво ли си мислеше Рун за нея? Какво ли си мислеше за онова навън? Опита се да си представи гледката през очи, които са били отворени векове наред. Дали Рун е бил на Храмовия хълм, когато Махмуд II го е възстановил през 1817 г.? Потръпна при тази мисъл — от страх, но също и с благоговение.
— Студено ли ти е? — Джордан се пресегна и нагласи якето на раменете ѝ.
— Д-добре съм — заекна тя. Всъщност ѝ беше топло. Близостта ѝ до Джордан действаше непредсказуемо на температурата на тялото ѝ. През последните десет години нарочно се товареше с твърде много работа, за да не залитне по някой мъж. Просто такъв ѝ беше късметът, че сега бе закопчана с мъж, който бе ужасно привлекателен — и женен. — Благодаря за якето.
— Скоро ще кацнем. — Тихият глас на Рун ги накара да се обърнат към него.
— Къде? — Джордан мъничко се отмести от нея и топлината на тялото му изведнъж започна да ѝ липсва. Ерин погледна към ивицата бяла кожа на безименния му пръст.
Факти. Винаги вземай предвид фактите, преди да действаш.
Ако можеше да убеди и тялото си да прави същото...
— Трябва да ви завържем очите — предупреди ги Рун. Изражението му не се промени нито за миг.
Джордан се изправи в седалката. Коланът се опъна по рамото ѝ.
— Какво? Значи сме ваши пленници?
— Гости — отвърна Рун.
— Аз не завързвам очите на гостите си. — Джордан скръсти ръце на гърдите си. — Изглежда ми абсолютно негостоприемно.
— Въпреки това... — Рун разкопча колана си.
Свещеникът до него му подаде две ивици черен плат.
Кракът на Джордан стана твърд като камък до нейния. Стъпалата опряха плътно в пода. Изглеждаше готов да се нахвърли върху сангвинистите само с юмруците и възмущението си.
Тя докосна ръката му.
— Не е сега времето, Джордан.
Той я погледна, сякаш едва сега се сещаше за съществуването ѝ. Задържа дълго поглед върху нея, след което кимна.
Рун стана, като пазеше умело равновесие в движещия се хеликоптер. Първо завърза очите на Джордан, след което и нейните. Студените му пръсти стегнаха възела зад главата на Ерин, като внимаваха с косата. След като свърши, задържа длан върху тила ѝ секунда по-дълго от необходимото, сякаш за да я успокои.
Накрая той се дръпна и предпазният колан на седалката му изщрака.
Нечия ръка намери нейната и я стисна здраво. Дланта на Джордан бе топла и той също се опитваше да я успокои. Посланието му беше съвсем ясно.
Каквото и да станеше, бяха заедно.
Рун помогна на войника и жената да слязат от хеликоптера и ги изведе изпод въртящите се перки. Насочи ги от площадката на върха на сградата надолу по стълбите до тясната улица. През цялото време войникът не пускаше ръката на жената.
Въпреки храбрите им физиономии, Рун чуваше уплашеното пърхане на сърцата им, надушваше солта на страха им и виждаше лъсналата от пот кожа. Направи всичко по силите си да ги прикрие от останалите, да им остави достатъчно свободно място. Отказа да ги повери на който и да било от събратята си — не че се страхуваше, че някой може да ги нарани. Просто се чувстваше като техен закрилник, като някой, поел отговорност за тях.
