Чу се характерно драскане, последвано от лек пукот и в мрака заигра ослепителен пламък. Запалка „Зипо“ проблесна в ръката на закачулен сангвинист пред Джордан. Видът на познатия съвременен предмет го ободри и всичко започна да му изглежда малко по-реално.
Сангвинистът взе свещ от малка дървена поставка до вратата и я подаде на Ерин. Тя приближи фитила до златния пламък на запалката. Джордан също получи свещ и я запали. Ароматът на дим и восък пропъди прашната миризма, но крехката светлина не стигаше надалеч.
Без нито дума и явно без да се нуждаят от допълнително осветление, останалите сангвинисти заслизаха надолу по стръмен тунел. Джордан не изгаряше от желание да се спуска отново под земята, но Ерин тръгна пред него и той я последва.
Дори със запалената свещ почти не виждаше къде върви. Свали пламъка ниско пред себе си. От всички страни го заобикаляше гладък камък. Изостана малко, за да може да вижда всички отпред — не че можеше да направи кой знае какво, ако нещата загрубеят.
Корза като че ли разбра колебанията му и се промъкна покрай него.
Ерин, която вече беше няколко крачки напред, пазеше пламъка на свещта си с длан. Главата ѝ се въртеше толкова бързо, та Джордан си помисли, че може да се отвърти. Сигурно ѝ се струваше, че е напуснала настоящето и се е потопила в миналото.
За Джордан това бе просто минно поле, където всяка погрешна стъпка можеше да убие и двамата.
Направи всичко по силите си да определи посоката, в която вървят. Коридорът се спускаше надолу и може би на североизток, но нямаше как да е сигурен. А тъй като не познаваше разположението на града, нямаше представа накъде отиват. При липса на други ориентири той прибягна до военното си обучение и започна да брои крачките си, като се мъчеше да запомня напречните коридори и да изгражда триизмерна карта в главата си. Ако не друго, това можеше да им помогне да намерят пътя обратно.
Накрая тунелът пое хоризонтално и свърши пред дебела дървена врата с тежки железни панти. Поне тя не се нуждаеше от кръв на сангвинист, за да се отвори — а само от голям украсен ключ, който бе у отец Амвросий.
— Тук ли ще се срещнем с кардинала? — попита Ерин.
Присвил с отвращение устни, отец Амвросий я изгледа от глава до пети и погледът му се спря на ранения ѝ крак и скъсаните панталони.
— Би било ужасно непристойно да се явите пред Негово високопреосвещенство в подобно състояние.
Джордан завъртя очи. Дотук единственото добро нещо, което намираше в този нов свещеник, бе, че той е
Погледна към собствените си мръсни и окървавени дрехи. Ерин изглеждаше малко по-добре, докато Корза беше пълна катастрофа.
— Имахме лоша вечер — призна Джордан.
От гърдите на Ерин се изтръгна смях, в който се долавяше леко истерична нотка, но тя бързо успя да го потисне.
— Не мога да си представя — каза Амвросий, без да ѝ обръща внимание.
Свещеникът се обърна към вратата и я отключи с железен ключ, дълъг колкото дланта му. Отвори и светлината от другата страна ги окъпа.
Групата се изниза покрай Амвросий. Джордан мина последен и се озова в дълъг коридор с персийска пътека и гоблени по стените. От двете страни имаше редици дървени врати, всички заключени. Електрически крушки светеха от стенни аплици.
Джордан духна свещта си, но я запази — можеше да им потрябва светлина, за да намерят обратния път към свободата.
Отец Амвросий заключи вратата и прибра ключа, след което посочи надясно.
— Това е вашата стая, доктор Грейнджър. Вашата е отляво, сержант Стоун. Можете да се измиете там.
Джордан хвана Ерин за лакътя.
— Предпочитаме да не се разделяме.
— Дори докато се къпете ли? — ледено попита отец Амвросий.
Бузите на Ерин пламнаха.
На Джордан гледката му хареса.
— Тук сте в безопасност — увери ги Корза. — Имате думата ми.
Ерин погледна мълчаливо Джордан в очите. Искаше да поговорят, когато останат сами — което означаваше, че трябва да се подчинят, докато свещениците не си тръгнат.
Джордан реши да отстъпи.
Поне засега.
Рун изчака двамата да се приберат в стаите си и последва Амвросий. Отецът го поведе по издигащ се нагоре коридор към друга врата, която трябваше да бъде отключена. Църквата имаше много ключалки, както и тайни, които да крие зад тях, но тази врата водеше просто към спирална каменна стълба, изсечена в скалата преди повече от хиляда години.
Много добре запознат с обстановката, Рун понечи да влезе сам, но Амвросий препречи пътя му с ръка.
— Чакай — предупреди го той. Тънката маска на учтивост, която бе показал пред новодошлите, падна, за да разкрие неприкрито отвращение. — Няма да те допусна до Негово високопреосвещенство с прокълнатата кръв на адски вълк по теб. Дори аз мога да надуша гнусната ѝ воня.
Рун го изгледа свирепо, без да крие гнева си.
— Бернар ме е виждал и в далеч по-лошо състояние.
