Амвросий не можеше да издържи тази ярост повече от секунда. Ръката му се отпусна и той се сви, плътният ритъм на сърцето му се наруши, то прескочи от страх. Рун усети мимолетно трепване на вина — но само мимолетно. Познаваше Амвросий. Свещеникът се водеше от човешки желания, вкопчен в ранга си, изпълнен с гордост и ревниво пазещ ролята си на помощник на кардинал Бернар. Но Рун знаеше и колко лоялен е той. Амвросий бранеше положението на Бернар в църковната йерархия с всеотдайността на куче пазач — по свой гаден начин служеше на кардинала добре и не допускаше никакви оскърбления или пренебрежително отношение към началника си.
Ала Рун нямаше време за подобни любезности. Мина покрай Амвросий и бързо изкачи стъпалата, като остави свещеника далеч зад себе си. Вървеше сам по тъмните коридори, докато не стигна махагоновата врата на кабинета на кардинал Бернар.
— Рун? — обади се Бернар отвътре. Италианският му акцент смекчи твърдото
Рун влезе в помещението, осветено от една-единствена бяла свещ в пищно украсен златен свещник. Не му беше нужна много светлина, за да види покрития със скъпоценни камъни глобус до масивното бюро, старото дървено разпятие на стената и редиците подвързани в кожа томове, подредени в голямата библиотека. Вдиша познатите миризми на стар пергамент, кожа и восък. Тази стая не се беше променила през последния век.
Бернар стана да го посрещне. Беше облечен в кардиналските си одежди, алената роба сияеше на светлината на свещта. Поздрави Рун с топла прегръдка, без да трепне от вонята на кръвта на адския вълк. Също сангвинист, Бернар се бе сражавал неведнъж в миналото и не се гнусеше от противните последици от един двубой.
Въведе го в кабинета и дръпна един стол.
— Сядай, Рун.
Без да възразява, Рун се настани на предложеното място. Едва сега за първи път започна да усеща раните си.
Бернар се върна на своя стол и плъзна по бюрото златен потир с осветено вино.
— Понесъл си много страдания през тези няколко часа. Пий и ще говорим.
Рун посегна към столчето на чашата. Миризмата на виното го лъхна — горчива, с намек за дъб. Копнееше за питието, но се поколеба. Не искаше болката на покаянието да го разсейва по време на разговора. Ала раните му също пулсираха и му напомняха, че те също могат да го разсеят.
Примирен, взе чашата и я пресуши — след което сведе глава, за да не може Бернар да вижда изражението му, и зачака. Дали тази нощ щеше да го преследва друго видение за Елизабет и да му напомни за греха му? Но не беше писано да е това — защото бе извършил по-голям грях, който го бе прокълнал за вечни времена.
