Гледаше ги как се притискат един в друг на улицата.
Ерин и Джордан.
В някакъв момент се бяха превърнали от войник и археоложка просто в Ерин и Джордан. Това прекалено сближаване не му харесваше. Създаваше връзка, а такава не биваше да има. Беше научил тежката истина преди векове.
„Никога повече.“
Извърна се.
На улицата вдиша нощните миризми на стария град — пепел, студен камък и вонящ боклук от пазара. Другите сангвинисти ги бяха наобиколили. Рун се надяваше, че скриват двамата със завързаните очи от любопитни погледи.
Дотук нищо не беше помръднало в тъмната алея. Магазините бяха пуснали кепенци, светлините бяха угасени. Заслуша се в ударите на сърца по тесните проходи и улиците, образуващи същински лабиринт в тази част на града. Не откри нищо необичайно, но въпреки това ги побутна да вървят по-бързо. Тревожеше се, че всеки момент могат да ги видят.
След няколко минути групата стигна стена от грубо одялан камък, до която ги чакаше облечен в роба мъж и нетърпеливо и нервно потропваше с кожената си обувка по паважа. Фигурата бе колкото дребна, толкова и окръглена. Лицето на мъжа бе червеникаво, също като плешивото му теме.
„Като лешояд.“
Рун познаваше този човек — отец Амвросий — и му бе безразлично, че го намира тук, охраняващ портата.
Амвросий пристъпи напред да ги посрещне и да им препречи пътя. Погледът му подмина Рун и останалите сангвинисти и се спря върху Ерин и Джордан. Думите му бяха изречени достатъчно рязко, за да се сметнат и за груби.
— Не бива да споделяте нищо, което видите отвъд тази порта. Нито с близките си, нито с началниците.
Все още с вързани очи, Джордан заби пети и се закова на място, принуждавайки Ерин да спре до него.
— Не приемам заповеди от човек, когото не мога да видя.
Рун разбра ужаса му и свали двете превръзки, преди Амвросий да успее да възрази. Двамата вече бяха видели и чули твърде много неща. Опознаването на това място изглеждаше тривиално в сравнение с другото. Пък и трябваше да влязат вътре.
Джордан подаде ръка на Амвросий.
— Сержант Стоун, Девети рейнджърски батальон. А това е доктор Грейнджър.
— Отец Амвросий, помощник на Негово високопреосвещенство кардинал Бернар. — Свещеникът избърса длан в расото си, след като се ръкува с Джордан. — Извикани сте да се срещнете с Негово високопреосвещенство. Трябва обаче отново да подчертая, че всичко от този момент нататък трябва да остане най-строго поверително.
— Или какво? — Джордан се извиси над Амвросий и Рун го хареса още повече.
Амвросий отстъпи крачка назад.
— Или ще научим.
— Достатъчно — заяви Рун и тръгна напред, като грубо избута Амвросий.
Постави длан върху варовиковите блокове, като движеше пръсти камък по камък във формата на кръст. Варовикът бе груб и топъл на допир.
— Вземете и пийте всички — прошепна той и натисна централния камък навътре, разкривайки малък купел, подобен на онези със светена вода при входа на всяка черква.
Само че този съд не беше предназначен за вода.
Рун извади извития си нож и натисна върха му в центъра на дланта си, точно там, където са били забити пироните в дланите на Христос. Сви юмрук и остави няколко капки кръв да капнат в каменната чаша, чиято вътрешна повърхност отдавна бе потъмняла от минаването на безброй сангвинисти, влизали тук преди него.
— Тая чаша е новият завет с Моята кръв.[5]
Зад него Ерин ахна, когато по стената се появиха пукнатини, разкриващи очертанията на вход — толкова тесен, че човек трябваше да се обърне странично, за да мине през него.
—
Останалите сангвинисти минаха първи, следвани от Амвросий. Ерин и Джордан останаха на улицата с Рун.
Жената стоеше като закована и измерваше с поглед градската стена.
— Изучавала съм всички порти на Стария град, запечатани и отворени — рече тя. — За тази няма никакви сведения.
— Била е известна с много имена през вековете — посочи Рун, който искаше час по-скоро да ги махне от улицата, за да не ги видят. — Уверявам ви, че вътре ще намерите сигурно убежище. Този вход е осветен. Стригои не могат да прекрачат прага му.
— Не те ме безпокоят. — Джордан леко разкрачи крака. — Ако Ерин не иска да влезе, аз също не влизам.
Жената най-сетне пристъпи напред и докосна грубия камък. Рун чу как сърцето ѝ заби по-бързо от допира. Ако се съдеше по блесналия ѝ поглед, сърцето ѝ се беше разтуптяло не от страх, а от неустоимо, жадно любопитство.
— Това е жива история. — Ерин погледна към Джордан. — Как може да не поискам да вляза?
Джордан последва Ерин през тъмния праг, като се извърна странично, за да влезе. Не беше щастлив от развитието на събитията, но подозираше, че изборът дали да влязат или не в крайна сметка не беше техен. Спомни си думите на отец Амвросий: „Извикани сте да се срещнете с Негово високопреосвещенство.“
Ясно бе, че това е не толкова покана, колкото заповед.
Корза влезе последен и затвори след себе си. Пълен, задушаващ мрак обгърна групата. Задъхан, Джордан се пресегна и отново намери ръката на Ерин.
Тя стисна пръстите му в отговор — силно, с благодарност.
