Върна се в настоящето, в себе си, проснат на каменния под на параклиса. Лежеше и мислеше отново за онова посещение в замъка. Трябваше да последва инстинкта си и да избяга завинаги, никога да не се връща при нея.
А вместо това, както сега, той се бе оттеглил в тъмния покой на църквата. Ярките аромати от живота му се разтвориха в прах, пот на мъже и смътен дъх на тамян, примесен с аромата на дървото, от което беше изтекъл.
Но нищо не беше зелено и живо.
През онези отдавна отминали нощи беше изпълнявал свещеническите си задължения. А денем се взираше в ясните очи на Дева Мария, която плачеше за сина си, и си мислеше единствено за Елизабет. Спеше само тогава, когато се налагаше, защото винаги сънуваше, че не я е предал, че е прегърнал топлото ѝ тяло и я е утешил. Че целува сълзите ѝ и слънчевата ѝ усмивка се връща, предназначена за него.
През дългите години като свещеник вярата му беше останала непоклатима. Дотогава.
Беше загърбил мислите за нея и се беше молил, докато камъкът не протри коленете му. Беше постил, докато костите не го заболяха. Само той и един друг сангвинист през всички векове не бяха вкусвали човешка кръв, не бяха отнемали човешки живот. Беше си въобразявал, че вярата му е по-силна от плътта и чувствата му.
И си мислеше, че ги е победил.
Високомерието още го гризеше.
Гордостта му бе станала причина за неговото падение. И за нейното.
Защо виното трябваше да му покаже тази част от изкуплението му?
Удари на сърце проникнаха в мислите му и го върнаха в осветения от свещта параклис.
Човек? Тук? Подобно нещо бе забранено.
Вдигна глава от камъните. Някаква жена седеше с гръб към него, свела глава към коленете си. Формата на главата, тилът ѝ му изглеждаха познати.
Ерин.
Името изникна от мъглата от спомени и време.
Ерин Грейнджър.
Жената на познанието.
Ярост кипна в гърдите му. Още една невинна жертва, принудена да излезе на пътя му. По-добре да я убие сега, просто и бързо, вместо да я оставя на една по-жестока участ. Изправи се и зрението му се замъгли в алено по краищата. Опита се да пребори жаждата с молитва.
И тогава до ушите му достигнаха слабите удари на друго сърце, плътни и неравномерни.
Амвросий.
Свещеникът беше затворил Ерин с него или за да го посрами, или може би с надеждата, че самоналоженото наказание на Рун може да го накара да изгуби контрол над себе си, както едва не се бе случило.
Прекоси помещението толкова бързо, че Ерин трепна и вдигна умолително ръце.
— Съжалявам, Рун, не исках да...
— Знам.
Мина покрай нея и отвори вратата със сила, на която бе способен единствено сангвинист. Изпита задоволство, когато тежкото тяло на Амвросий се блъсна в стената.
После чу как забързаните му уплашени стъпки се отдалечават нагоре по стълбите.
Върна се при Ерин и ѝ помогна да стане, вдъхвайки аромата на лавандула от косата ѝ и леко мускусната миризма на отминаващия ѝ страх. Ударите на сърцето ѝ се забавиха, дишането ѝ се успокои. Задържа я секунда по-дълго от необходимото, усещаше топлината ѝ, не искаше да я пуска.
Тя беше жива.
За нищо на света нямаше да допусне това да се промени.
Томи опря чело в прозореца на болничната стая и започна бавно да почуква дебелото стъкло, заслушан в глухия звук. Вече беше успял да се убеди, че това място е някаква военна болница или може би дори затвор.
Придърпа стойката на системата и се запита дали не може да я използва като таран, с чиято помощ да се измъкне.
А после какво?
Ако успееше да счупи стъклото и да скочи, дали щеше да умре? Преди две години бе гледал едно телевизионно предаване, според което падане от девет метра е почти гарантирано смъртоносно. А той беше още по-високо.
Поигра си с проводниците, прикрепени към системата. Медицинският екип следеше всичко — сърцето му, нивото на кислород в кръвта и разни други подобни неща. Надписите на иврит не му говореха абсолютно нищо. Баща му можеше да чете езика и се бе опитал да го научи, но Томи бе възприел само толкова, колкото да мине през своя бар мицва.[9]
Като си спомни за баща си, той видя отново черно-оранжевия газ, обгърнал родителите му.
Ако не им беше казал, че е безопасен, сигурно още щяха да са живи. Сега знаеше, че газът е бил отровен и че не беше подействал само на него. Беше чул един доктор да използва думата „неподатлив“. Може би е можел да измъкне родителите си на безопасно място. Странният свещеник в Масада го бе уверявал, че не е можел да направи нищо, но какво друго можеше да каже той?
„Ти си убил родителите си, хлапе. Ще идеш в ада, но ще мине много време, докато стигнеш там.“
Томи отново погледна през прозореца. Пустинята беше далеч долу. От тази височина сенките на камънаците приличаха на разлято мастило върху по-светлия пясък. Суров пейзаж, но оттук изглеждаше някак спокоен.
Някакво шумолене го стресна и насочи вниманието му отново към стаята.
Точно до него стоеше хлапе. Изглеждаше горе-долу на неговата възраст, но носеше сив костюм с елече. Душеше въздуха като куче и с всяко вдишване приближаваше носа си към Томи. Черните му очи проблясваха.
