Надя даде още газ на следващия прав участък, един от малкото по лъкатушещия черен път. Джордан бързо надникна над рамото ѝ към уредите — движеха се с 254 километра в час.
Все едно летяха.
По-скоро почувства, отколкото чу смеха на Надя, когато тя даде още газ.
Неспособен да се спре, Джордан отвърна на ентусиазма ѝ и се разсмя с нея, жизнерадостен и свободен за първи път от Масада насам.
Надя наклони мотора за нов завой. Лявото му коляно се носеше на милиметри от земята, лицето му бе само на стъпка от камъните под тях. Едно погрешно движение на някого от двамата и с тях щеше да е свършено.
Част от него мразеше, че е оставен на милостта ѝ.
Че е просто зрител на сръчността ѝ.
Въпреки това се усмихна на вятъра, долепи се до студеното ѝ твърдо тяло и просто се остави на возенето.
Когато мотоциклетът най-сетне намали скоростта си, Ерин рискува да отвори очи. През по-голямата част от пътуването се бе возила слепешком, скрита зад широкия гръб на Рун, но въпреки това бе здравата раздрусана и продухана от вятъра.
Отпред пръснати светлини разкриваха причината Рун да забави. Бяха стигнали планинското селце Хармсфелд, което още спеше. Рун запълзя едва-едва през центъра. Малкото баварско селище изглеждаше така, сякаш току-що е излязло от Средновековието с тъмните си къщи с червени керемиди по покривите, каменни стени и боядисани в ярки цветове дървени саксии, украсяващи повечето прозорци. Църква с готическа камбанария бележеше площада, който вероятно играеше ролята на селски пазар през деня.
Огледа се през рамото на Рун за другите два мотора, но не видя и следа от тях на калдъръмената улица. Рун определено бе карал по-предпазливо заради пътничката си.
Въпреки това Ерин имаше чувството, че си е оставила стомаха на паркинга на манастира Етал.
Когато излязоха от селото, пред тях се ширна сребристо езеро. Неподвижната му повърхност отразяваше съвършено звездите в небето, околната гора се спускаше досами бреговете и пълзеше нагоре по скалистите върхове, затварящи долината от всички страни.
Ерин забеляза останалите, спрели на брега до дървен кей, чиито сиви като пепел стълбове бяха по-тъмни от водата, тихо плискаща се около тях.
Рун се изравни с другите два мотора и най-сетне спря. Ерин криво-ляво успя да откопчи ръце от дрехата му и слезе с омекнали крака. Закрета напред като старица.
Недалеч от кея другите трима бутаха дървена плоскодънна лодка през калта към осветеното от луната езеро. Възбуденият тон на Джордан отекваше над водата към нея, определено беше харесал много возенето. Той каза нещо и Надя се засмя, звукът прозвуча неочаквано безгрижно и леко.
Джордан забеляза преплитащата крака Ерин и извика:
— Как мина?
Тя отвърна с най-разтрепераното вдигане на палец в живота си, което го накара да се разсмее.
Рун се плъзна като сянка покрай нея.
Надя ги изгледа втренчено, докато приближаваха брега, сякаш се опитваше да разчете някакво скрито послание.
Емануел просто бутна за последен път малката лодка, вкара я във водата и се качи. Отиде отпред и седна, неподвижен като фигура на носа на пиратски кораб.
Надя скочи в лодката с пъргавината на дива котка.
Джордан остана на брега да помогне на Ерин да се качи. Тя се хвана за ръката му и се покатери. Забеляза, че бялата боя се лющи от широките дъски за сядане. Лодката не изглеждаше от най-надеждните. Ерин извади фенерчето си, запали го и насочи лъча към дъното.
Поне нямаше вода.
Засега.
— Как мина пътуването? — попита Надя и се дръпна, за да направи място на Ерин на средната седалка.
Рун и Джордан седнаха на дъската зад тях, а Емануел остана на самотния си пост на носа.
— На връщане смятам да взема такси — рече Ерин.
— Или можеш да се возиш с мен — предложи Джордан, загледан с копнеж към мястото, където бяха скрили трите мотора. — Разбира се, стига да не изпуснем крайния срок.
Рун загреба с греблото си с такава сила, че лодката рязко зави.
Надя му прошепна подигравателно нещо, но толкова тихо, че Ерин не успя да долови нито дума. Гърбът на Рун се стегна, от което усмивката на Надя стана още по-широка.
Жената сангвинист подаде на Ерин тежко гребло.
— Май четиримата ще трябва да гребем, докато Емануел си почива.
Емануел не ѝ обърна внимание и се облегна на борда.
Не след дълго Ерин гребеше енергично, като се мъчеше да влезе в ритъма на останалите. Докато се носеха по водата, мъглата над езерото стана още по-гъста, поглъщайки тях и лунната светлина. Сега лодката се движеше в призрачен свят, в който Ерин можеше да вижда само на няколко метра пред себе си.
Джордан я докосна по гърба и тя подскочи стреснато.
— Извинявай — рече той. — Погледни надолу.
Той насочи фенерчето към тъмната вода. Лъчът проникна през сумрака като опипващ пръст. Далеч долу светлината мина през човешка форма. Ерин затаи дъх и се наведе над повърхността. Изумрудени водорасли се полюшваха около вдигната нагоре ръка и извивка на буза. Това бе статуя на човек върху изправен на задните си крака кон. Под нея се виждаше огромната купа на фонтан.
