Вдясно все по-растящият прашен облак говореше за нестихващата ярост на алпиранската кавалерия и Военачалникът заповяда на ротите на Ордена да се включат в мелето. Братята в сини плащове скоро бяха погълнати от праха и само след минути алпиранските ездачи започнаха да се появяват, галопирайки на запад, а по устите и хълбоците на конете им течеше пяна. От хилядите конници, опитали се да пробият фланга на Кралската гвардия, бяха оцелели само няколкостотин.
Вейлин хвърли поглед нагоре към бледия диск на слънцето, обагрен в червено от праха. „Ще станеш свидетел на смъртоносна жътва под кърваво слънце…“ Думи от един сън, изречени от призрака на Нерсус Сил Нин. Мисълта, че знамението от съня може да е свързано с бъдещето му, остави в гърдите му неприятен мраз. Изстиващото тяло в снега, тялото на някой, когото бе обичал, някой, когото бе убил…
— В името на Вярата! — възкликна Дентос до него, взираше се в гледката пред тях със смесица от благоговение и отвращение. — Никога не съм виждал такова нещо.
— И не очаквай да видиш пак — отвърна Вейлин. Тръсна глава, за да прогони остатъците от съня. — Това, с което се сблъскахме днес, бяха само обединените гарнизони от северния бряг. Когато истинската армия на императора дойде на север, съмнявам се, че ще ни предоставят толкова лесен триумф.
Домът на губернатора в Унтеш се намираше на върха на живописен хълм, издигащ се над пристанището, където мачтите на потопената търговска флота на града стърчаха от водата като гора. Градините на имението изобилстваха от маслинови горички, статуи и редици акациеви дървета. За тях се грижеше малка армия от градинари, които бяха продължили да изпълняват без прекъсване ежедневните си задължения, след като Военачалникът се настани там. Останалата част от прислугата бе реагирала по подобен начин: вършеха си работата с безмълвна сервилност, която обаче с нищо не облекчаваше несигурността на Военачалника. Охраната му наблюдаваше прислужниците с навъсена бдителност и храната му беше опитвана по два пъти, преди да се поднесе на трапезата му. Нямото подчинение на прислугата като цяло се споделяше от повечето жители на града. Имаше малко неприятности, когато няколко десетки ранени войници, оцелели от сражението, което стана известно като Кървавия хълм, предприеха хаотична атака на главната порта, докато през нея влизаха първите полкове от Кралската гвардия, и срещнаха предсказуемия си край. Но в по-голямата си част алпиранците бяха бездейни, явно по заповед на своя губернатор, който, преди да изпие отрова заедно със семейството си, бе издал прокламация, в която нареждаше да не се оказва съпротива. Явно тъкмо той бе командвал алпиранските части при Кървавия хълм и след като бе осъзнал, че вече има достатъчно кръв на съвестта си, бе решил да не се изправя пред своите богове с още нещо, което да натежи на везните против него.
Въпреки липсата на съпротива Вейлин виждаше неприязънта на хората във всеки бегъл поглед, който му хвърляха, срама, който ги караше да си вършат безмълвно работата и да избягват погледите на нашествениците. Без съмнение мнозина бяха изгубили синове и съпрузи при Кървавия хълм и щяха да таят тихата си злоба в очакване на неминуемия отговор на императора. Атмосферата в града бе потискаща и се влошаваше от настроението на Кралската гвардия, вкиснало се още преди да влязат през портата: победното им ликуване бе помрачено от решението на Военачалника да изостави най-тежко ранените и от забраната за разграбване на най-новия град на Кралството. В деня след пристигането им на централния площад бе издигната бесилка, от която висяха три трупа, всичките на мъже от Кралската гвардия. На вратовете им бяха окачени табелки, които обявяваха единия за крадец, другия за дезертьор, а третия за изнасилвач. Заповедите на краля бяха ясни — бойците трябваше да превземат градовете, не да ги съсипват, а Военачалникът не изпитваше никакви угризения да следва безпрекословно заповедите му. Мъжете бяха започнали да го наричат Кървавата роза, в мрачна подигравка със семейния му герб. Изглежда, уменията на Ал Хестиан да постига победи се равняваха на таланта му да си навлича омразата на хората си.
Вейлин мина с Плюй по оградената с акации алея, водеща от портата на имението към двора, слезе и подаде юздите на един коняр. Мъжът стоеше неподвижно, със сведена глава, забил очи в земята, кожата му лъщеше от пот под жаркото следобедно слънце. Вейлин забеляза как треперят ръцете му. Огледа се и видя, че другите коняри са заели същата поза: всички стояха като истукани и отказваха да го погледнат или да се погрижат за коня му, готови да си понесат последствията. „Ерухин Махтар“, помисли си той с въздишка и върза Плюй за един близък стълб, като остави поводите му достатъчно дълги, за да стигне до хранилката.
