Когато вълната от връхлитащи алпиранци стигна на двеста крачки от тях, Военачалникът накара сигналчиците си да дадат знак на кумбраелските стрелци да се придвижат до върха. Те пристигнаха на бегом, приготвили дългите си лъкове, и посегнаха към стрелите, гъсто набучени в песъчливата почва на върха на хълма. И започнаха да стрелят без никакво бавене, както им бе наредено.
Вейлин много пъти се бе сражавал срещу кумбраелци и отлично познаваше смъртоносните им умения с дългия лък, но никога не бе виждал техния дъжд от стрели. Въздухът засвистя като дъха на гигантска змия, когато хиляди стрели полетяха към атакуващите пълчища и предизвикаха мощни стенания от шок и болка, щом улучиха целите си. Сякаш всички алпиранци в челните роти рухнаха изведнъж, петстотин човека или повече, съборени на пясъка от този залп. Небето над главата на Вейлин потъмня от стрели, докато кумбраелците продължаваха да сипят смърт. Той хвърли поглед назад и се удиви на скоростта, с която мъжете грабваха стрелите от земята, изпъваха лъковете и стреляха. Видя един да пуска цели пет, докато първата стигне до целта си.
Алпиранците бяха принудени да забавят устрема си, докато се мъчеха да се покатерят по телата на мъртвите и ранените си другари, вдигнали ръце и щитове, за да се предпазят от смъртоносния дъжд, макар че това изглеждаше слаба защита. Но продължаваха да напират, подтиквани от гнева. Някои се препъваха напред през все по-гъстия килим от мъртъвци, с множество стрели, стърчащи от бронята им. Когато се добраха на петдесет крачки от върха, Военачалникът даде сигнал на полковете на Кралската гвардия от двете страни на хълма да тръгнат напред. Те потеглиха с бърза крачка, насочили копията, и изтласкаха разкъсаната алпиранска линия назад. Отначало алпиранските кохорти се огънаха, но бързо събраха сили и строят им устоя, докато конните стрелци в тила им реагираха, като препуснаха успоредно на бойната линия, пращайки стрели към Кралската гвардия над главите на другарите си.
Вдясно се надигна облак прах, когато алпиранската конница се събра за контраатака срещу фланга на Кралската гвардия. Военачалникът съзря опасността и сигналчиците му трескаво заразмахваха флагчетата, за да вкарат в действие собствената му кавалерия. Спретнатите редици на конниците от Кралската гвардия се раздвижиха и се вдигна още прах, докато маневрираха, за да посрещнат алпиранците. Нестройният зов на сто тръби възвести началото на атаката и десет хиляди коня се втурнаха срещу напредващите алпирански кавалеристи, за да се сблъскат с грохот с тях. През праха можеше да се зърне кипящото меле, мъже и коне падаха и се надигаха сред трясъка на оръжия, а после облакът се сгъсти толкова, че вече нямаше как да се прецени накъде върви схватката, макар да бе ясно, че атаката на алпиранците е спряна. Пехотинците на Кралската гвардия продължаваха безпрепятствено настъплението си и дясната част на алпиранската линия започна да се огъва под натиска.
Който и да командваше алпиранската войска, със закъснение започна да прегрупира силите си: прати останалите резерви от пехотата да подсилят разпадащата се линия и пет кохорти се втурнаха напред да спрат устрема на Кралската гвардия. Но вече бе прекалено късно — алпиранският строй поддаде и се разкъса и Кралската гвардия се изля през пролуката, за да нападне съседните алпиранци в тил. За няколко минути цялата линия се разпадна под натиска. Тъй като не бе човек, който пропуска възможностите, Военачалникът хвърли в боя рицарите на васален лорд Терос. Масата от брони и конска плът премина с гръм през останките от алпиранския десен фланг, после се извъртя, като сееше смърт сред алпиранците, които продължаваха да се стичат в подножието на хълма въпреки кумбраелския дъжд от стрели.
Алпиранската линия отляво започна да рухва, щом войниците видяха опустошението, на което са подложени другарите им при хълма. Паниката обзе една кохорта и целият ѝ състав си плю на петите въпреки заповедите на командирите. Кралската гвардия се устреми в пролуката, още кохорти побягнаха и цялата линия се разпадна. Скоро хиляди алпиранци се отдалечаваха тичешком през равнината, като вдигаха облак прах, толкова висок, че затъмни слънцето и хвърли сянка върху битката.
На склона пред Вейлин оцелелите алпиранци най-после правеха опити да избегнат обединената ярост на дъжда от стрели и атаката на ренфаелските рицари. Твърде изтощени, за да бягат, някои просто си тръгнаха с клатушкане, стиснали раните си или забитите в телата им стрели; бяха прекалено капнали дори за да се защитават, когато рицарите пришпориха конете си сред тях и развъртяха боздугани и мечове. Тук-там някои групички продължаваха да се бият, островчета на упорита съпротива сред океана от стомана и коне, но скоро бяха надвити. Нито един човек не стигна на меч разстояние от върха и Вълчите бегачи не загубиха нито един войник.
