Вейлин продължи напред, а мечът му изсъска от ножницата на гърба. Един от войниците, които държаха Норта, го пусна и посегна към оръжието си. Норта се възползва от възможността, заби лакътя си в лицето на другия войник и го запрати право към ритника на Вейлин. Мъжът отхвърча и от лицето му потече кръв още преди да се срине тежко на земята.
Норта измъкна метателен нож от колана си, замахна назад и го заби дълбоко в бедрото на мъжа, който го душеше. Той го пусна, а Вейлин пристъпи и го повали с удар в слепоочието с дръжката на меча си. Последният Черен ястреб отстъпваше с извадено оръжие — върхът му потреперваше и се местеше ту към едното момче, ту към другото.
— Вие… — заекна той. — Нарушавате кралския мир! Арестувани…
Норта се хвърли с шеметна скорост, избегна острието и го удари с юмрук в лицето. Още два бързи удара и войникът бе обезвреден.
— Ястреби? — Норта се изплю върху мъжа в безсъзнание. — По-скоро овце. — Обърна се към Вейлин; в очите му блестеше истерично отчаяние. — Благодаря, братко. Ела. Трябва да спасим баща…
Вейлин го удари под ухото — техника, която бяха научили след продължителни болезнени упражнения от инструктор Интрис. Ударът мигновено сваляше в безсъзнание, но без тежки последици.
Наведе се и провери пулса на приятеля си.
— Съжалявам, братко — прошепна, след което прибра меча си и вдигна Норта на рамо. Беше по-едър от него, но тежестта му го караше да залита, когато тръгна към смаяните зяпачи. Никой от хората не каза нищо и той им махна да направят път.
— Стой!
Командата разчупи тишината като стъкло и това даде тласък на тълпата да заговори едновременно с изумление и объркване.
— Двамата отупаха петима от Черните ястреби…
— Никога не съм виждал такова…
— Да се посяга на войник е измяна! Според кралските декрети…
— Спри! — изкрещя гласът, надмогвайки шума. Вейлин погледна назад и видя конник, който си пробиваше път през тълпата, като удряше наляво-надясно с камшика си. — Направете път! Кралски дела. Направете път!
Мъжът успя да премине и Вейлин го видя ясно. Беше висок и яздеше черен боен кон ренфаелска порода. Носеше церемониална униформа с черно перо и украсен шлем на офицер, а под забралото красивото му гладко обръснато лице бе разкривено от гняв. Четиривърхата звезда на нагръдника му показваше ранга: лорд-маршал от Кралската гвардия. Следваше го отряд от пеши Черни ястреби с извадени мечове, които разблъскваха тълпата с ритници и юмруци. Неколцина се погрижиха за повалените си другари, като хвърляха отровни погледи към Вейлин. Човекът, когото бе уцелил в китката, стенеше от болка.
Вейлин видя, че няма път за бягство, и свали приятеля си на земята, така че да застане между него и конника.
— Какво значи това? — извика лорд-маршалът.
— Аз отговарям пред Ордена — отвърна Вейлин.
— Ще отговаряш пред мен, пале, или ще те обеся за червата на най-близкото дърво.
Вейлин устоя на импулса да извади меча си, след като няколко от войниците се приближиха. Знаеше, че не може да се сражава с всичките, без да убие някого, което нямаше да помогне на Норта.
— Може ли да попитам за името ви, милорд? — попита той, за да спечели време. Надяваше се, че гласът му не трепери.
— Първо ти кажи своето, пале.
— Вейлин Ал Сорна. Брат от Шестия орден, очакващ приемане.
Името се понесе из тълпата като вълна.
— Сорна…
— Момчето на Военачалника…
— Трябваше да се сетя, одрало му е кожата.
Конникът присви очи, но гневното му изражение остана.
— Лакрил Ал Хестиан. Лорд-маршал на Двайсет и седми кавалерийски полк и Меч на кралството. — Смуши коня да се приближи и се надвеси над неподвижното тяло на Норта. — А този?
— Брат Норта.
— Разбрах, че опитал да спаси предателя. Защо един брат от Ордена би го сторил?
„Той знае. Знае кой е Норта.“
— Не бих могъл да кажа, лорд-маршал. Видях, че ще убият брат ми и го предотвратих.
— Какво убийство бе! — извика един от Ястребите, лицето му бе почервеняло от гняв. — Оказа съпротива на законен арест.
— Той е от Ордена. — Вейлин продължаваше да говори на Ал Хестиан. — Като мен. Ние отговаряме пред Ордена. Ако мислите, че сме извършили нещо нередно, обърнете се към нашия аспект.
— Всички се подчиняват на кралските закони, момче — отвърна равнодушно Ал Хестиан. — Братя, войници, Военачалници. — Погледна го твърдо. — Двамата ще отговаряте за това. Дръж ръцете си встрани от оръжията, или ще отговаряш пред Покойните.
Черните ястреби се приближиха и Вейлин посегна за меча си. Може би, ако ранеше неколцина, щеше да създаде достатъчно суматоха, за да успее да избяга в тълпата с Норта. След това нямаше да могат да се върнат в Ордена. Там нямаше място за тези, които се сражаваха с Кралската гвардия. „Ще живея като разбойник. Едва ли ще е толкова зле.“
