Солис погледна инструктор Хентал, който кимна и излезе от помещението.
— Няма да има присъда — отговори Солис.
— Ние ранихме кралски войници…
— Да. Ако внимавахте повече, като ви обучавах, можехте и да ги убиете.
— Но лорд-маршалът…
— Той няма власт тук. Норта не се подчини на заповед, за което трябва да получи наказание. Но според аспекта вече го е получил. Твоето неподчинение е било с цел да защитиш брат си. Няма нужда от наказание.
Инструктор Солис мина от другата страна на леглото и сложи ръка на челото на Норта.
— Треската ще премине, заедно с ефекта на червеното цвете. Но ще усеща болката, като нож, който се върти във вътрешностите му. Подобна болка ще го превърне в мъж… или в чудовище. Според мен Орденът е виждал достатъчно чудовища.
Вейлин осъзна причината за гнева на Солис. „Не сме ние, а това, което кралят причини на Норта чрез баща му. Ние сме неговите мечове, той ни изкова. А кралят повреди едно от остриетата му.“
— С братята ми ще му помагаме — каза Вейлин. — Неговата болка ще е и наша. Ще споделим тежестта ѝ.
— Направете го. — Погледът на Солис бе по-напрегнат от обикновен. — Когато един от нас тръгне по мрачен път, има само един вариант за действие, а брат не бива да убива брата.
Норта се свести на сутринта. Стонът му събуди Вейлин, който бе останал до него цяла нощ.
— Какво? — Норта се огледа с мътен поглед. — Какво става…? — Видя Вейлин и замълча, светлината на спомена се завърна в очите му. Той посегна и опипа цицината на темето си. — Ти ме удари. — Ужасяващото осъзнаване се върна и той пребледня и се сви под тежестта на мъката.
— Съжалявам, Норта — промълви Вейлин. Не знаеше какво друго да каже.
— Защо ме спря? — прошепна младежът през сълзи.
— Щяха да те убият.
— Щяха да ми направят услуга.
— Не говори така. Съмнявам се, че душата на баща ти щеше да е щастлива в Отвъдното, ако го беше последвал толкова скоро.
Норта продължи да плаче тихо известно време. Вейлин го гледаше и в главата му се въртяха стотици празни утешения. „Не знам какво да кажа. Няма думи за такова нещо.“
— Видя ли го? — попита Норта накрая. — Мъчително ли беше?
Вейлин си спомни изтракването на капака и ликуването на тълпата. „Неприятно е да отидеш в Отвъдното, като знаеш колко хора се радват на смъртта ти.“
— Беше бързо.
— Казват, че откраднал от краля. Баща ми никога не би го сторил. Той почиташе краля и му служеше добре.
Вейлин му даде единствената утеха, с която разполагаше.
— Принц Малциус каза, че и той скърби.
— Малциус? И той ли беше там?
— Помогна ни, като отпрати войниците. Мисля, че те позна.
Изражението на Норта се смекчи и той потъна в размисли.
— Като бях малък, яздехме заедно. Малциус се учеше от баща ми и често идваше у нас. Баща ми обучаваше много от синовете на благородниците. Беше прочут с познанията си за дипломация и държавни дела. — Посегна за парцала на близката масичка и обърса сълзите си. — Каква е присъдата на аспекта?
— Смята, че си наказан достатъчно.
— Значи дори няма да получа милостта да напусна това място.
— И двамата бяхме пратени тук според желанията на бащите ни. Аз уважих моя, като останах, макар да не знам защо ме даде на Ордена. Твоят баща също трябва да е имал добра причина да те прати тук. Такова е било желанието му приживе, такова остава и когато е при Покойните. Може би трябва да го уважиш.
— Значи трябва да кисна тук, докато отнемат бащините ми земи, а семейството ми тъне в отчаяние?
— Семейството ти по-малко отчаяно ли ще е, ако си при тях? Нима имаш богатства, които ще им помогнат? Помисли какъв живот те чака извън Ордена. Ще бъдеш син на предател, а кралските войници ще искат отмъщение. Семейството ти си има достатъчно грижи и без теб. Орденът вече не е твой затвор, а твой закрилник.
Норта се отпусна в леглото и загледа тавана със смесица от тъга и изтощение.
— Моля те, братко, остави ме сам за малко.
Вейлин стана и тръгна към вратата.
— Запомни, че не си сам. Братята ти няма да те оставят да паднеш жертва на скръбта. — Изчака навън, слушайки болезнените стонове на Норта. „Толкова много болка.“ Зачуди се дали ако собственият му баща бе на бесилката, щеше да се бори така, за да го спаси. „Дали въобще щях да плача?“
Вечерта взе Белег от кучкарника и го изведе през северната порта да похвърля топка. Очакваше хлапето Френтис да дойде за урок по мятане на ножове. Белег ставаше по-едър и бърз с всеки ден. Специалната храна на Джеклин, която се състоеше от мляно говеждо, костен мозък и плодова каша, бе наляла мускулите и костите му допълнително, а упражненията го правеха строен и могъщ. Въпреки свирепия си вид Белег продължаваше да подскача и да ближе Вейлин, запазвайки поведението на свръхголямо пале.
— Не го ли водиш в гората? — Кейнис се появи от сенките на караулката. Вейлин се ядоса, че не е усетил присъствието му, но Кейнис бе невероятно умел в промъкването и изпитваше перверзно удоволствие да се появява сякаш от нищото.
— Защо го правиш? — попита Вейлин.
— Упражнявам се.
