— Внимавай, момче — предупреди го един ветеран сержант с изстрадало лице: приближаваше се бавно, като държеше меча си ниско и стискаше кама в лявата си ръка. Вейлин прецени баланса и движението на краката му и реши, че това е най-опасният противник. — Остави меча — продължи сержантът. — Няма нужда от повече кръвопролития. Остави да ви арестуваме и всичко ще се изясни мирно и цивилизовано.
Вейлин виждаше гневните изражения на останалите Черни ястреби и знаеше, че двамата с Норта едва ли ще получат цивилизовано отношение.
— Не искам да проливам кръв — каза той на сержанта и извади меча си. — Но ще го направя, ако ме принудите.
— Много се замотахме, сержант — измърмори Ал Хестиан и се наведе напред на седлото. — Приключвайте…
— Я, че хубава картинка! — извиси се глас над тълпата и тя се отдръпна с протестиращо мрънкане, давайки път на трима души.
Вейлин усети, как сърцето му трепна. Баркус, следван от Кейнис и Дентос. Баркус се усмихваше на Черните ястреби с абсолютно приветливо изражение. В контраст Кейнис и Дентос ги гледаха с агресията, която бяха усвоили през годините тренировки. И тримата бяха извадили мечовете си.
— Наистина хубава картинка! — продължи Баркус, докато тримата заставаха до Вейлин. — Ято ястребчета, готови за скубане.
— Махай се, момче! — изкрещя Ал Хестиан. — Това не е твоя работа.
— Чухме данданията — каза Баркус на Вейлин, без да обръща внимание на Ал Хестиан. След това хвърли поглед към Норта. — Избягал е, а?
— Да. Готвят се да екзекутират баща му.
— Чухме — включи се Кейнис. — Лоша работа. Казват, че бил добър човек. Но кралят е справедлив и сигурно си има причини.
— Обясни го на Норта — каза Дентос. — Горкото копеле. Те ли го свалиха?
— Не — отвърна Вейлин. — Не измислих друг начин да го спра.
— Инструктор Солис ще ни бие цяла седмица — изръмжа Дентос.
Замълчаха и погледнаха към Черните ястреби, които ги гледаха със злоба и гняв, но не смееха да настъпят.
— Шубе ги е — отбеляза Кейнис.
— И с право — каза Баркус.
Вейлин хвърли поглед към Ал Хестиан. Маршалът не бе свикнал на унижение и се тресеше от гняв.
— Ти! — Той посочи един от войниците. — Намери капитан Хинтил. Кажи му да доведе ротата си.
— Цяла рота!? — Баркус сякаш дори се зарадва. — Оказвате ни голяма чест, милорд!
Неколцина в тълпата се засмяха, което разгневи Ал Хестиан още повече.
— Ще бъдете одрани живи за това! — Гласът му бе преминал почти в пищене. — Не се надявайте, че кралят ще ви дари с бърза смърт!
— Пак ли говорите от името на баща ми, маршале?
От струпаните зяпачи излезе висок червенокос младеж. Дрехите му бяха обикновени, но с отлична изработка и в поведението на тълпата имаше нещо странно. Хората наведоха очи и глави, а неколцина коленичиха. Вейлин се стъписа, когато Кейнис и Ястребите направиха същото.
— Коленичете, братя! — изсъска Кейнис. — Почетете принца.
„Принц?“ Вейлин си спомни сериозния младеж, с когото се бе запознал в двореца преди много години. Принц Малциус бе станал почти толкова висок и широкоплещест колкото баща си. Вейлин се огледа за войници от Кралската гвардия, но не видя никой. „Принц, който ходи сам сред народа.“
— Вейлин! — настоя Кейнис.
Той се смъкна на коляно, но принцът махна с ръка.
— Няма нужда. Изправете се. — Усмихна се на коленичилото множество. — Земята е кална. — След това се обърна към Ал Хестиан. — Що за неразбория е това?
— Предателско дело, ваше височество. — Ал Хестиан се изправи, лявото му коляно бе оцапано с кал. — Тези момчета нападнаха хората ми, за да спасят затворника.
— Проклет лъжец! — избухна Баркус. — Дойдохме да помогнем на братята си, които бяха нападнати… — Замълча, когато принцът вдигна ръка. Малциус огледа сцената, ранените войници и лежащия в безсъзнание Норта.
— Вие с брат ти предатели ли сте, както твърди лорд-маршалът?
Вейлин забеляза, че очите му не се отделят от Норта.
— Не съм предател, ваше височество — отвърна Вейлин, опитвайки се да не показва следи от страх и гняв. — Нито пък братята ми. Те са тук, за да ме защитят. Ако някой трябва да носи отговорност, то това съм само аз.
— А раненият ти брат? — Принц Малциус се приближи и погледна Норта със странно изражение. — Той не трябва ли да отговаря?
— Действията му… са породени от мъка — заекна Вейлин. — Ще отговаря пред нашия аспект.
— Тежко ли е ранен?
— Удар по главата, ваше височество. Ще се свести след около час.
Принцът продължи да гледа Норта няколко секунди, след което каза тихо:
— Когато се свести, му кажете, че и аз тъгувам. — Обърна се към Ал Хестиан. — Това е сериозна работа, лорд-маршал. Много сериозна.
— Така е, ваше височество.
— Толкова е сериозна, че ако задълбаем, ще трябва да забавим екзекуцията, което не искам да съобщавам на краля. Освен ако вие нямате желание.
Очите на Ал Хестиан срещнаха за миг очите на принца и си пролича взаимната им вражда.
— Не бих искал да се натрапвам ненужно на краля — изръмжа той през стиснати зъби.
