Започнаха да яздят късно, през месец пренсур. Конете им бяха все жребци, на не повече от две години, млади животни за млади ездачи. Разпределението се извърши под надзора на инструктор Ренсиал. Грубото му държане бе поомекнало, макар че продължаваше да мърмори, докато водеше всеки до животното му.
— Да, висок, да — измърмори, докато оглеждаше Баркус. — Трябва сила. — Издърпа младежа до най-едрия кон, висок кафеникав жребец. — Изчеткай го и провери подковите.
Кейнис получи боязлив тъмнокафяв жребец, а Дентос набит и светлосив. Конят на Норта бе изцяло черен с бяло петно на челото.
— Бърз — мърмореше инструктор Ренсиал. — Бърз ездач, бърз кон. — Норта огледа животното мълчаливо: обичайната му реакция, откакто бе излязъл от лечебницата. Постоянните опити да го включат в разговор биваха посрещани със свиване на рамене и пълно безразличие. Младежът се оживяваше единствено на тренировките и демонстрираше нов устрем с меча и алебардата, който им носеше множество синини и охлузвания.
Конят на Вейлин беше здрав и ръждив на цвят, с белези по хълбоците.
— Опитомен — обясни инструктор Ренсиал. — Не отгледан. Див кон от северните земи. Все още е запазил част от духа си. Има нужда от внимание.
Конят оголи зъби, изцвили и изпрати към Вейлин дъжд от слюнка. Младежът не бе яздил, откакто бе напуснал бащиния си дом, и перспективата му се струваше странно обезсърчителна.
— Днес се погрижете за тях. Утре ще яздите. Спечелете доверието им. Те ще ви носят на война и без доверието им ще загинете. — Инструкторът спря да говори и погледът му се отплесна. Това обикновено предвещаваше нов изблик на викове и насилие, затова младежите побързаха да върнат конете в конюшнята и да се заемат с тях.
Започнаха да яздят на следващата сутрин и през следващите четири седмици не правеха почти нищо друго. Норта яздеше от ранно детство и печелеше всяко състезание — преодоляваше с лекота и най-трудните препятствия на инструктор Ренсиал. Единствено Дентос можеше да се мери с него, защото беше природен талант.
— Ходех по надбягвания всеки месец през лятото — обясни той. — Мама напечели, като залагаше на мен. Казваше, че мога да спечеля и с товарен кон.
Кейнис и Вейлин се справяха добре, макар и не отлично, а Баркус се научи бързо, макар да не изпитваше удоволствие.
— Имам чувството, че са блъскали задника ми с хиляда чука — изръмжа той една вечер, докато лягаше по корем в леглото.
Младежите започнаха да се сближават с конете си, дадоха им имена и ги поопознаха. Вейлин нарече своя Плюй, защото животното правеше само това всеки път когато се опиташе да спечели доверието му. Беше постоянно в лошо настроение и склонно към внезапни къчове и блъскания с глава. Опитите да го умилостиви с ябълки и захарни пръчки не можеха да смекчат агресията му. Единственото утешение бе, че Плюй се държеше с останалите още по-лошо. Въпреки особения си характер конят препускаше бързо и никога не се плашеше от мелето, а посягаше да хапе животните на противника.
Уроците по кавалерийски бой, в които се опитваха да се свалят от седлото с пики и мечове, бяха изтощителни. Уменията на Норта и неговата любов към сражения доведоха до множество падания и контузии. Започнаха да изучват и стрелбата с лък от седло: трудно умение, което трябваше да овладеят за Изпитанието по езда, предстоящо следващата година. Вейлин и по принцип изпитваше затруднения с лъка, но уцелването на копа сено от трийсет крачки, докато се извиваше на седлото, си бе почти невъзможно. От друга страна, Норта успя още от първия път и така и не пропусна нито веднъж.
— Можеш ли да ме научиш? — попита Вейлин, ядосан след поредната трагична тренировка. — Обясненията на инструктор Ренсиал не са много разбираеми.
Норта го изгледа безизразно пасивно, както винаги, и каза:
— Защото е плямпащ, ненормалник.
— Наистина е човек с проблеми — съгласи се Вейлин с усмивка. Норта не каза нищо. — Е, ще ми помогнеш ли?
Младежът сви рамене.
— Щом искаш.
Оказа се, че няма някакъв чалъм, а е въпрос на упражнения. Всеки ден след вечеря двамата прекарваха по час в тренировки. Вейлин продължаваше да не уцелва, а Норта го напътстваше.
— Не се надигай толкова от седлото, преди да пуснеш тетивата… Бъди сигурен, че си я издърпал до брадичката си… Стреляй, когато усетиш как копитата се вдигат от земята… Не се цели толкова ниско… — Минаха пет дни, преди Вейлин да уцели сеното, и още три преди да почне да го прави достатъчно често.
— Благодаря, братко — каза той една вечер, докато водеха конете си към конюшнята. — Нямаше да го схвана без твоя помощ.
Норта го погледна неразгадаемо.
— Бях ти задължен, нали?
— Ние сме братя. Дълговете не значат нищо между нас.
— Наистина ли вярваш на всички тези глупости? — В гласа на Норта нямаше злоба, просто неясно любопитство. — Наричаме се братя, но нямаме обща кръв. Ние сме просто момчета, събрани в Ордена насила. Не си ли се чудил какво щеше да стане, ако се бяхме запознали навън? Дали щяхме да бъдем приятели, или врагове? Нали знаеш, че бащите ни бяха врагове?
