— Да, тренират ни. Бият ни, карат ни да се сражаваме един срещу друг всеки ден, подлагат ни на изпитания, при които може да загинем. Аз съм на петнайсет и имам повече белези от ветераните от Кралската гвардия. Отначало в групата ни имаше десет момчета, сега сме пет. Какво ме караш? Да се застъпя за смъртта ти ли? — Пусна хлапето и се завъртя към вратата. — Няма да го направя. Върни се в града. Ще оцелееш по-дълго.
— Ако се върна, ще съм мъртъв до довечера — извика Френтис, гласът му бе натежал от страх. Той се отпусна на стола и изхлипа жалостиво. — Няма къде другаде да ида. Ако ме отпратите, съм мъртъв. Хората на Хунсил ще ми видят сметката.
Ръката на Вейлин се спря на дръжката на вратата.
— Хунсил?
— Управлява уличните банди. Джебчиите, курвите и главорезите му плащат данък, пет медника на месец. Аз не можах да платя миналия и хората му ме набиха.
— А ако не платиш и този, ще те убие, така ли?
— Вече е късно. Не става въпрос за пари. Окото му.
— Окото му ли?
— Аха, дясното. Вече го няма.
Вейлин загърби вратата с тежка въздишка.
— Ножовете, които ти дадох.
— Аха. Не можех да чакам да ме обучиш. Тренирах сам. Станах доста добър. Реших да ги пробвам на Хунсил и го причаках пред една кръчма.
— Да го уцелиш в окото е забележително попадение.
Френтис се усмихна криво.
— Целех се в гърлото.
— И той знае, че си ти.
— Знае. Това копеле научава всичко.
— Имам пари, не много, но братята ми ще съберат още. Може да ти намерим работа като юнга на търговски кораб. Там ще е много по-безопасно, отколкото тук.
— Мислех, ама не ща. Не обичам кораби. Прилошава ми, като прекосявам реката със сала. А и съм чувал, че моряците правят разни неща с юнгите…
— Сигурен съм, че няма да те закачат, ако го гарантираме.
— Искам да стана брат. Видях какво направихте с войниците. Ти и другият. Никога не съм виждал подобно нещо. Искам и аз така. Да бъда като теб.
— Защо?
— Защото те прави някой, значим. Знаеш ли, че по таверните още разправят как момчето на Военачалника унизи Черните ястреби. Вече си почти толкова известен колкото стареца си.
— Това ли искаш? Да бъдеш известен?
Френтис се разшава. Очевидно не беше свикнал да го питат за мнението му и изпитваше притеснения от подобна заинтересованост.
— Не знам. Искам да бъда някой, не прост джебчия. Не мога да го правя цял живот.
— Тук най-вероятно ще си докараш бърза смърт.
В този момент Френтис не изглеждаше като дете, а като възрастен човек с богат опит. Вейлин имаше чувството, че
— Винаги е изглеждало така.
„Мога ли да го направя? Да го обрека на това?“ Отговорът дойде след един удар на сърцето. „Поне има избор. Сам е решил да дойде тук. А и на какво ще го обрека, ако го отпратя?“
— Какво знаеш за Вярата? — попита Вейлин.
— Това, дето става, като умреш.
— И какво става?
— Отиваш при Покойните и те, такова, ни помагат.
„Не е баш катехизис, но е относително точно.“
— Вярваш ли?
Френтис сви рамене.
— Май.
Вейлин се наведе и го погледна твърдо в очите.
— Когато аспектът те попита, бъди уверен. Орденът се сражава първо за Вярата и чак после за Кралството. — Изправи се. — Ела да го намерим.
— Ще му кажеш ли да ме вземе?
„Дано душата на майка ми ми прости.“
— Да.
— Супер! — Френтис скочи и хукна към вратата. — Благодаря…
— Никога не ми благодари — каза Вейлин. — Никога.
Френтис го погледна озадачено, после каза:
— Добре. А кога ще ми дадат меч?
Оставаха три месеца до следващия прием на послушници, затова впрегнаха Френтис на работа. Момчето изпълняваше поръчения, трудеше се в кухнята и овощните градини и чистеше конюшните. Дадоха му легло в тяхното спално в северната кула. Аспектът смяташе, че ще е лоша проява на гостоприемство да го оставят някъде сам.
— Това е Френтис — представи го Вейлин на останалите. — Нов послушник. Ще живее с нас до края на годината.
— Не е ли още малък? — Баркус го изгледа от глава до пети. — Само кожа и кости е.
— Шибай се, тлъстьо! — изръмжа Френтис и отстъпи назад.
— Очарователно — отбеляза Норта. — Имаме си собствен уличен хулиган.
— Защо ще живее при нас? — поинтересува се Дентос.
— Защото така реши аспектът и защото съм му задължен. Както и ти, братко. — Той се обърна към Норта. — Ако не ми беше помогнал, сега щеше да висиш в клетка на стената.
Норта наклони глава, но не каза нищо.
— Това е този, дето го зашемети — каза Френтис. — Дето наръга Черния ястреб в крака. Беше супер. Значи ли, че ни е позволено да колим Кралската гвардия?
— Не! — Вейлин го дръпна към старото легло на Микел, което стоеше неизползвано след смъртта му. — Това е твоето. После ще те заведа в хранилището при инструктор Грейлин да получиш завивки.
— Той ли ще ми даде меч?
Останалите се засмяха.
— О, ще ти дадат меч — каза Дентос. — Най-доброто острие от ясен.
— Искам истински — настоя намусено Френтис.
— Ще трябва да го заслужиш — каза му Вейлин. — Като нас. Сега дай да си поговорим за краденето.
— Няма да открадна нищо. Заклевам се, че вече спрях.
Другите отново се засмяха.
— От него ще излезе брат — каза Баркус.
