Вейлин поклати глава; надяваше се, че мълчанието му ще прекрати разговора.
— О, да. Като бях малък, подслушвах срещите в кабинета на баща ми. Той говореше често за твоя, предимно лоши неща. Казваше, че е парвеню с по-малко мозък и от брадва. Казваше, че Сорна трябва да стои заключен и да го пускат само като почне война, и се чудеше защо кралят се допитва за съвет до подобен тъпак.
Бяха спрели с лице един към друг. Очите на Норта блестяха с познатия глад за сражение. Плюй усети напрежението, размята глава и изцвили възбудено.
— Опитваш се да ме провокираш, братко — каза Вейлин и потупа коня си по врата, за да го успокои. — Но забравяш, че нямам баща и думите ти не значат нищо. Защо в последно време показваш радост единствено когато се бием? Защо е този глад? Нима те кара да забравяш? Или успокоява болката ти?
Норта дръпна поводите на коня си и продължи към конюшнята.
— Не успокоява нищо. Но ме кара да забравя, поне за миг.
Вейлин сръчка Плюй в тръс и го подмина.
— Може би едно състезание също ще те накара да забравиш.
И препусна в галоп към главната порта. Естествено, Норта го победи с една дължина, но поне на лицето му се появи усмивка.
Късно през месец дженисласур, седмица след неотбелязания му петнайсети рожден ден, Вейлин бе извикан в покоите на аспекта.
— Сега пък какво? — зачуди се Дентос. Беше по време на закуска и той ръсеше трохи, докато говореше. Маниерите на маса си оставаха неусвоен урок за него. — Явно те харесва, защото винаги си близо до покоите му.
— Вейлин е любимец на аспекта — включи се Баркус с подигравателно сериозен тон. — Всички го знаят. Помнете ми думите, един ден и той ще стане аспект.
— Разкарайте се и двамата. — Вейлин взе една ябълка и стана от масата. Нямаше представа защо го викат този път. Поредният деликатен въпрос около баща му или нова заплаха за живота му? Изненадваше се, че изтеклото време го бе направило безразличен към такива страхове. Кошмарите бяха позатихнали през последните месеци и той можеше да се обърне към мрачните събития от Изпитанието на прехода с трезва преценка, макар че липсата на страст въобще не разбулваше мистерията.
Успя да изяде почти цялата ябълка, докато стигне до покоите, и скри огризката в наметалото си, преди да почука. Щеше да я даде на коня си по-късно и несъмнено да получи за награда дъжд от слюнка.
— Влез, братко — долетя гласът на аспекта през вратата.
Мъжът стоеше до тясното прозорче, гледащо към реката, и се усмихваше леко на нещо. Почтителното кимане на Вейлин бе прекъснато от другия обитател на стаята, тънко като скелет момче, облечено в парцали. Босите му кални крака се клатеха от стола, на който се бе настанило неудобно.
— Тоя е! — извика Френтис и подскочи при влизането на Вейлин. — Братът, дето ме в-вдъхнови! Дето е син на Военачалника.
— Той е ничий син, момче — поправи го аспектът.
Вейлин изруга наум и затвори вратата. „Даването на ножове на улични хлапета е срамно деяние. Не каквото се очаква от един брат…“
— Познаваш ли това момче, братко? — попита го аспектът.
Вейлин погледна Френтис и видя вълнението му под слоя мръсотия.
— Да, аспект. Помогна ми при скорошното… недоразумение.
— Видя ли? — Френтис се обърна оживено към аспекта. — Казах ти. Казах ти, че ме знае.
— Това момче иска да влезе в Ордена — продължи аспектът. — Ще се застъпиш ли за него?
Вейлин погледна Френтис шашардисано.
— Искаш да влезеш в Ордена?
— Аха! — Френтис почти подскочи от вълнение. — Да вляза. Да стана брат.
— Ти… — Вейлин преглътна думата „луд“ и си пое дълбоко дъх, преди да се обърне към аспекта. — Какво значи да се застъпя за него?
— Това момче няма семейство и няма кой да го остави официално в ръцете на Ордена. Според нашите правила всеки послушник трябва да има застъпник. Родител или при сираците някой известен с добра репутация. Момчето назова теб.
„Застъпник?“ Никой не му беше казвал за това.
— И за мен ли се застъпиха, аспект?
— Разбира се.
„Баща ми е говорил с тях преди да ме доведе тук. Колко ли дни и седмици по-рано го е уредил? Колко по-рано е знаел, без да ми каже?“
— Кажи му, че може да съм брат — подкани го Френтис. — Кажи, че ти помогнах.
Вейлин въздъхна тежко и погледна трескавото отчаяние в очите на момчето.
— Може ли да поговоря насаме с него, аспект?
— Разбира се. Аз ще съм в главната цитадела.
Френтис заговори отново веднага щом аспектът излезе:
— Трябва да им кажеш. Кажи, че мога да стана брат…
— Мислиш, че това е игра ли? — прекъсна го Вейлин, сграбчи парцалите, покриващи мършавото му тяло, и го придърпа към себе си. — Какво мислиш, че те чака тук? Безопасност, храна, подслон? Не знаеш ли какво е това място?
Очите на Френтис се разшириха от страх и гласът му затихна.
— Тук тренират братята.
