Започнаха да настъпват, отначало ходом. Разстоянието до противника сякаш се стапяше с всеки удар на сърцето.
— Вейлин! Вейлин!
Той започна да подтичва, опитвайки да запази енергията си за битката.
— Вейлин! Вейлин!
Някои от момчетата, включително Кейнис, се деряха с пълно гърло. Крачката им се ускори, когато преминаха половината разстояние. Малката му армия изглеждаше нетърпелива да се сблъска с противника. Някои от момчетата започнаха да тичат.
— Спокойно! — извика Вейлин. — Дръжте се заедно!
— Вейлин! Вейлин!
Обърна се и видя разкривените от гняв лица. „Страх. Маскират страха си с гняв.“ Той не чувстваше ярост. Всъщност основното му притеснение бе да не получи нов белег. Тъкмо бяха изкарали конците от последната рана на бедрото му, получена след неприятно падане от коня.
— Вейлин! Вейлин!
Вече всички тичаха и формацията им се разпадаше. Въпреки инструкциите Дентос бе излязъл най-отпред и крещеше с маниакално настървение.
„О, в името на Вярата!“ Вейлин се затича в спринт и посочи с меч към центъра на противника.
— Атака! АТАКА…
Двете групи се сблъскаха с пукот. Вейлин имаше чувството, че е ударил дърво с рамо, но успя да повали двама защитници. Отначало изглеждаше, че първоначалният им щурм ще успее. Обединената им сила успя да събори петима-шестима противници и Баркус се понесе към пиката. Врагът успя да се окопити и двете групи започнаха да се налагат с невиждана свирепост. Вейлин се озова пред две момчета, които размахваха дървените си мечове дивашки, сякаш бяха забравили многобройните уроци. Парира удар, успя да избегне друг и на свой ред удари едно от момчетата по крака и го повали на земята. Другото мушна към него, но се протегна твърде много. Вейлин успя да блокира ръката му със своята и го събори с удар с глава.
Битката закипя и въздухът се изпълни с пукот на дърво и болезнени стонове. На Вейлин му беше трудно да следи събитията. Времето се накъса на поредица объркани ожесточени схватки, в които едва успяваше да мерне другарите си. Баркус бе хванал меча си с две ръце и раздаваше тежки удари на всеки, който проявеше неблагоразумието да се приближи достатъчно. Дентос, с окървавено чело, бе загубил оръжието си и разменяше тупаници с момче, по-високо с цяла стъпка. Сякаш печелеше. Кейнис беше скочил на гърба на един от враговете и го душеше с меча си, преди нечий ботуш да го ритне по главата и да го повали. Вейлин си проби път през сражаващите се момчета и видя, че Кейнис лежи по гръб и се опитва да парира ударите на противника, когото бе душил допреди малко. Вейлин изрита младежа в корема и го удари по слепоочието, изкарвайки го от битката.
— Наслаждаваш ли се на славната битка, братко? — попита той и се наведе да подаде ръка на Кейнис.
— Клекни! — извика приятелят му.
Вейлин падна на коляно и усети вятъра от меча, който бе пропуснал главата му на косъм. Завъртя се и подкоси противника с крак, след което го удари с оръжието си по носа. Двамата с Кейнис застанаха гръб до гръб и продължиха да се сражават, препъвайки се над ранени и изгубили съзнание съотборници и врагове, докато не се приближиха на няколко крачки от пиката. Един от защитниците видя последен шанс да се докаже и ги нападна с крясък. Кейнис парира първия замах, а Вейлин го повали с удар в рамото и направи гримаса при звука от счупена кост.
След това се свърши. Нямаше повече противници. Само стенещи момчета, залитащи и търкалящи се по земята сред неподвижните си братя. Норта стоеше стиснал пиката, а от главата и лицето му течеше кръв. Той се усмихна на приближаващия се Вейлин. На разцепената му устна се събираше гъста червена капка.
— Добър план, братко.
Залитна и Вейлин го подпря. Самият той се чувстваше по-уморен от всякога. Ръцете му тежаха като олово, а насилието бе оставило пареща топка в корема му. Осъзна, че няма представа колко е продължила схватката. Можеше да е час или няколко минути. Все едно се събуждаше от особено мъчителен кошмар. Изпита облекчение, като видя, че Дентос и Баркус са от десетината все още изправени. Дентос всъщност стоеше прав благодарение на яката ръка на Баркус около раменете му.
— Какво, братко? — Вейлин се наведе за пред инструкторите, уж за да чуе думите, при все че Дентос очевидно не можеше да говори в това състояние. — Да! Наистина чудесна битка!
— Изпитанието приключи! — Инструктор Солис се приближаваше през полето. — Отнесете ранените в лечебницата. Оставете тези в безсъзнание, инструкторите ще се погрижат за тях.
— Хайде. — Вейлин се обърна към Норта. — Ела да те закърпят.
— С удоволствие — отвърна младежът. — Но не съм сигурен, че мога да ходя. — Залитна отново и Вейлин трябваше да го хване. Двамата с Кейнис му помогнаха да излезе от полето, без да пуска пиката. Баркус ги следваше, като почти влачеше Дентос.
— Брат Вейлин — каза аспектът. До него стояха тримата непознати.
Вейлин спря, като се помъчи да не изтърве Норта.
— Да, аспект?
