— Ванос Ал Мирна не е лесен за разбиране — каза Кейнис. — Но нелоялността винаги е трудно измерима.
— Нелоялност?
— Прокудиха го в Северните предели преди дванайсет години. Никой не знае точно защо, но смятат, че е оспорил кралска заповед. По това време е бил Военачалник. Крал Янус може да е милостив и справедлив, но няма как да толерира нелоялност от някой с такава висока позиция.
— Но ето, че е тук.
Кейнис сви рамене.
— Кралят е прочут с милостта си. Има слухове за голяма битка в Севера, отвъд гората и степите. Твърдят, че Ал Мирна отблъснал армия варвари, дошли през ледовете. Признавам, че не вярвах в слуховете, но може би е дошъл да докладва на краля за победата.
„Бил е Военачалник преди баща ми.“ Сега си спомни, макар по онова време да бе много малък. Баща му се бе прибрал и бе обяснил на майка му, че са го направили Военачалник. Тя се оттегли в покоите си и заплака.
— А дъщерята? — попита той, опитвайки да прогони спомена.
— Лонакско сираче. Открил я загубена в гората. Явно сеорда му позволяват да влиза в нея.
— Явно имат високо мнение за него.
— Мнението на диваците не е от значение, братко — изсумтя Кейнис.
— Този сеорда с Ал Мирна не беше очарован от нашите нрави. Може би за него ние сме диваците.
— Обръщаш прекалено голямо внимание на думите му. Орденът е на Вярата, а тя не може да бъде съдена от такива като него. Но признавам, че съм любопитен защо Граничният лорд го доведе да ни гледа.
— Не мисля, че ние сме причината. Според мен има работа с аспекта.
Кейнис го погледна остро.
— Работа? Какво биха могли да обсъждат?
— Не може да си напълно глух за света извън тези стени. Военачалникът напусна поста си, Първият министър бе екзекутиран. Сега Граничният лорд се връща в Юга. Всичко това значи нещо.
— Държавата ни винаги е била неспокойна. Затова имаме толкова легенди.
„Легенди за войни.“
— Може би Ал Мирна има друга причина, лична — продължи Кейнис.
— Каква?
— Каза, че с Военачалника са се познавали. Може да иска да види как се развиваш.
„Баща ми да го е пратил да ме нагледа? Защо? Да види дали съм още жив? Колко висок съм станал? Да преброи белезите ми?“ Трябваше да потисне познатата горчилка, трупаща се в гърдите му. „Защо да мразя непознат? Нямам баща, че да го мразя.“
Само две момчета получиха монети на сутринта. И двамата бяха показали страхливост и недостатъчно умения в битката. Според Вейлин пролятата кръв и счупените кости не си заслужаваха резултата, но Орденът никога не пренебрегваше традициите — все пак тук служеха на Вярата. Норта се възстанови бързо, както и Дентос, а Баркус щеше да носи грозния белег на гърба си цял живот.
С напредването на зимата обучението им стана по-специализирано. Упражненията на инструктор Солис с меча станаха по-сложни, а тренировките с алебарда започнаха да наблягат на дисциплината и работата в група. Учеха се да маршируват и маневрират по роти, както и на множеството команди, които изграждаха дисциплиниран боен строй от индивидуалностите. Не беше лесно и много момчета отнасяха бой, защото не уцелваха ляво и дясно или пък бъркаха крачка. Трябваха им няколко месеца в усилени тренировки, за да схванат всичко, и още два преди инструкторите да решат, че са доволни. През цялото време продължаваха и с упражненията по езда, които се провеждаха в кратките часове преди залез. Бяха си направили собствено трасе, четири мили покрай реката и външната стена, с достатъчно неравности и препятствия, за да отговаря на стандартите на инструктор Ренсиал. Тъкмо по време на едно от тези вечерни надбягвания Вейлин срещна момиченцето.
Не успя да прецени правилно прескачането на една повалена бреза и Плюй с характерния си лош нрав се дръпна назад и Вейлин се изтърси на замръзналата земя. Другарите му се засмяха и продължиха да препускат напред.
— Проклета кранта! — извика Вейлин, надигна се и заразтрива натъртения си гръб. — Ставаш само за въртене на мелничарско колело.
Плюй оголи зъби непокорно и провлачи крак, преди да започне да пасе неуспешно от шубрака. В един от по-съзнателните си периоди инструктор Ренсиал бе казал да не приписват човешки емоции на животно с мозък колкото ябълка.
— Конете имат чувства само към другите коне. Грижите и поривите им са неразбираеми за нас, както те не разбират мислите ни.
Вейлин видя как конят му обърна задник и реши, че животното има неестествената способност да демонстрира човешкото качество безразличие.
— Конят ти не те харесва много.
Очите му я засякоха мигновено, а ръцете му се стрелнаха инстинктивно към оръжията. Момичето беше десетинагодишно, увито с кожи против студа, бледото му лице го гледаше с нескрито любопитство. Беше се появило иззад един дебел дъб. Стискаше букет жълти цветя, казваха се зимничета. Околните гори бяха пълни с тях и хората от града ги беряха често. Вейлин нямаше представа защо. Инструктор Хутрил ги бе научил, че не стават нито за ядене, нито за лекарство.
— Мисля, че предпочита да се върне в степите. — Вейлин седна на повалената бреза и намести ножницата си.
За негова изненада момиченцето се приближи и седна до него.
