Месеците течаха, зимата премина в пролет, а Вейлин не говореше повече от необходимото. Тренираше, видя раждането на кутретата на Белег, слушаше радостните истории на Френтис за живота в Ордена, яздеше вироглавия си кон и не казваше почти нищо. Студът, изтръпналата празнина от срещата с Алорнис бе непрекъснато с него. Виждаше постоянно лицето и тъмните ѝ очи. „Десет години и осем месеца…“ Майка му бе умряла преди пет години. „Десет години и осем месеца.“
Кейнис опита да го заговори, да го привлече с една от историите си за битката в гората Урлиш, където армиите на Ренфаел и Азраел се бяха сражавали цял ден и цяла нощ. Беше отпреди създаването на Кралството, когато Янус бил още лорд, а четирите владения били разделени и се дърлели кой да управлява. Янус ги бе обединил с мъдрите си думи, острия си меч и силната си Вяра. Идеята за държава, управлявана от крал, слагащ Вярата на първо място, бе привлякла Шестия орден. Точно атака на Ордена бе разбила ренфаелския строй и бе донесла победата. Вейлин изслуша историята, без да коментира. Беше я чувал много пъти.
— И когато довели лорд Терос пред краля, ранен и окован, той предпочел смъртта пред това да коленичи пред самозваното пале. Крал Янус изненадал всички, като се засмял. „Не искам да коленичиш, братко. Нито да умираш. Тази държава няма да има полза от смъртта ти.“ А лорд Терос отвърнал…
— „Твоята държава е налудничава мечта“ — прекъсна го Вейлин. — Кралят се засмял отново и двамата спорили цял ден и цяла нощ, докато спорът не преминал в дискусия, и най-сетне Терос съзрял мъдростта в идеите на краля. Оттогава е най-верният ни васал.
Кейнис помръкна.
— Разказвал съм ти го това.
— Поне сто пъти. — Бяха до реката и гледаха как Френтис и хлапетата от групата му играят с палетата на Белег. Кучката бе родила шест, четири мъжки и две женски. Изглеждаха безобидни космати топки, докато ги ближеше на пода в кучкарника. Бяха пораснали бързо и вече бяха наполовина на нормалните кучета, но още вървяха несигурно и се търкаляха като кутрета. Френтис си бе изпросил да ги кръсти, но изборът му се оказа доста прозаичен.
— Боец! — подвикна той на любимеца си, най-едрия от шестте, примамвайки го с пръчка. — Тук, момче!
— Какво става, братко? — попита Кейнис. — Откъде идва това мълчание?
Вейлин гледаше как кутрето събаря Френтис и го ближе по лицето, а момчето се кикоти.
— На него му харесва тук — отбеляза той.
— Орденът наистина му се отразява добре — съгласи се Кейнис. — Сякаш порасна с една стъпка, откакто дойде, и схваща бързо. Инструкторите имат високо мнение, защото никога не се налага да повтарят. Мисля, че дори не са го били още.
— Чудя се какъв ли е бил животът му, щом успя да обикне подобно място? — Той се обърна към Кейнис. — Сам избра да е тук. За разлика от нас. Той си го избра. Не е натирен през портите от необичащ родител.
Кейнис понижи глас.
— Вейлин, баща ти искаше да си те върне. Трябва винаги да го помниш. И ти, като Френтис, избра да останеш.
„Десет години и осем месеца… Мама каза, че ще дойдеш да живееш с нас и ще ми бъдеш брат, но ти не дойде.“
— Защо? За какво да ме връща?
— От съжаление? От вина? Защо хората изобщо правят нещо?
— Аспектът веднъж ми каза, че моето присъствие тук е символ колко е отдаден баща ми на Кралството и Вярата. Ако се е скарал с краля, може би изваждането ми от Ордена е щяло да е символ на обратното.
Кейнис се намръщи.
— Имаш ниско мнение за него, братко. Учат ни да забравим семействата си, но не е хубаво син да мрази баща си.
„Десет години и осем месеца…“
— Трябва да познаваш някого, за да го мразиш.
С настъпването на лятото дойде традиционната седмица, в която различните ордени си разменяха ученици. На всеки бе позволено да избере в кой орден да отиде. Обичайно момчетата от Шестия си сменяха местата с Четвъртия, тъй като се очакваше да си сътрудничат най-тясно след пълноправното приемане. Вместо това Вейлин избра Петия.
— Петият? — Инструктор Солис се намръщи. — Орденът на тялото. Орденът на лечителите. Там ли искаш да отидеш?
— Да, учителю.
— Какво си мислиш, че ще научиш там? И по-важно, какво би могъл да им предложиш? — Пръчката му тупна дланта на Вейлин, осеяна с белези, включително от пръските разтопен метал от ковачницата на Джестин. — Това не са ръце на лечител.
— Имам си причини, учителю. — Знаеше, че рискува да го пернат с пръчката, но тя не бе страшна от много отдавна.
Инструктор Солис изръмжа и продължи по редицата.
— Ами ти, Ниса? Искаш ли да се присъединиш към брат си и да попиваш челата на болните и слабите?
— Предпочитам Третия орден, учителю.
Солис го изгледа продължително.
— Писари и книжовници. — И поклати тъжно глава.
Баркус и Дентос предпочетоха безопасната опция с Четвъртия, а Норта с видима наслада избра Втория.
— Ордена на размишлението и просветлението — каза монотонно Солис. — Искаш да изкараш една седмица в Ордена на размишлението и просветлението?
