— Казвам се Алорнис — рече то. — А твоето име е Вейлин Ал Сорна.
— Така е. — След летния панаир бе свикнал да го разпознават. Всеки път като се приближеше до града привличаше погледи и го сочеха с пръст.
— Мама казва, че не трябва да говоря с теб — продължи Алорнис.
— Сериозно? Защо?
— Не знам. Мисля, че на тате няма да му хареса.
— Тогава може би не трябва.
— О, аз често не ги слушам. Лоша съм. Не правя като другите момичета.
Вейлин усети, че се усмихва.
— Какво не правиш?
— Не шия и не обичам кукли, правя бели и рисувам картинки, каквито не бива, и съм по-умна от момчетата, и ги карам да се чувстват глупаво.
Вейлин щеше да се засмее, но видя колко е сериозна. Тя сякаш го изучаваше, а очите ѝ шареха по лицето му. Трябваше да му е неудобно, но му се стори странно мило.
— Зимничета — каза той и кимна към букета. — Те за бране ли са?
— О, да. Ще ги нарисувам и ще ги опиша. Имам голяма книга с цветя, аз съм си ги нарисувала. Тате ме научи на имената им. Той знае много за цветята и растенията. Ти разбираш ли от цветя и растения?
— Малко. Знам кои са отровни и кои стават за ядене и лекарство.
Тя се намръщи към букета.
— Тези ядат ли се?
Той поклати глава.
— Не, нито имат лечебни свойства. По принцип не стават за нищо.
— Те са част от красотата на природата. — На гладкото ѝ чело се появи тънка бръчка. — Това значи, че стават за нещо.
Този път той не се сдържа и се засмя.
— Вярно. — Огледа се за следа от родителите на детето. — Нали не си тук сама?
— Мама е в гората. Аз се скрих зад дъба, за да видя как яздиш. Падна много смешно.
Вейлин погледна Плюй, който демонстративно обърна глава в другата посока.
— И конят ми мисли така.
— Как се казва?
— Плюй.
— Това е грозно.
— И той е грозен. Но си имам куче, което е още по-грозно.
— Чувала съм за кучето ти. Голямо е като кон и си го укротил, след като сте се били цял ден и цяла нощ по време на Изпитанието на пустошта. Чувала съм и други истории. Записвам ги, но трябва да крия книгата от мама и тате. Чувала съм, че си победил десет мъже сам и вече са те избрали за следващ аспект на Шестия орден.
„Десет мъже? Последния път бяха само седем. Докато стана на трийсет, ще ги изкарат стотина.“
— Бяха четирима, а аз не бях сам. А следващият аспект не може да бъде избран, докато сегашният не умре или не се оттегли. И кучето ми не е голямо като кон, нито пък сме се били цял ден и цяла нощ. Ако се бяхме били и пет минути, щях да загубя.
— О. — Тя изглеждаше малко разочарована. — Ще трябва да променя книгата.
— Съжалявам.
Момиченцето сви рамене.
— Като бях малка, мама каза, че ще дойдеш да живееш с нас и ще ми бъдеш брат, но ти не дойде. Тате беше много тъжен.
Вълната от объркване му докара гадене. Земята се люшна за миг и сякаш щеше да се преобърне отгоре му.
— Какво?
— Алорнис! — Към тях бързаше красива жена с къдрава черна коса и простичко вълнено наметало. — Алорнис, ела тук!
Момичето се нацупи с досада.
— Сега ще ме прибере.
— Извинявам се, братко — каза задъхано жената и дръпна момиченцето за ръка. Въпреки видимото ѝ раздразнение Вейлин виждаше нежността ѝ към детето. — Дъщеря ми е много любопитна. Надявам се, че не е била досадна.
— Алорнис ли се казва? — попита Вейлин. Объркването премина в ледено изтръпване.
Жената стисна детето още по-силно.
— Да.
— А вашето име, милейди?
— Хила. — Тя се насили да се усмихне. — Хила Джустил.
Не му говореше нищо. „Не познавам тази жена.“ Видя в изражението ѝ нещо извън притесненията за детето. „Разпознаване. Тя познава лицето ми.“ Обърна очи към момиченцето и го огледа внимателно. „Хубаво като майка си, същата челюст, същият нос… различни очи. Тъмни очи.“ Осъзнаването връхлетя като виелица и замени изтръпването с нещо студено и твърдо.
— На колко си години, Алорнис?
— На десет и осем месеца — отвърна чинно тя.
— Почти единайсет. Аз бях на единайсет, когато баща ми ме доведе тук. — Видя празните ѝ ръце и изпуснатия букет. — Винаги съм се чудел защо го направи. — Наведе се, взе зимничетата и клекна пред Алорнис. — Да не ги забравиш. — Усмихна се и тя му отвърна. Вейлин се опита да запамети образа ѝ.
— Братко… — започна Хила.
— Не бива да обикаляте тук. — Той се надигна, отиде до Плюй и хвана юздите му. Конят явно усети настроението му и позволи да бъде възседнат без съпротива. — Тези гори са опасни през зимата. По-добре берете цветя другаде.
Хила притискаше дъщеря си и се бореше със страха.
— Благодаря, братко — промълви накрая. — Ще те послушаме.
Вейлин погледна за последно към Алорнис и пришпори Плюй. Този път прескочи брезата без колебание и препусна през дърветата, оставяйки майката и детето назад.
„Винаги съм се чудил защо ме остави… Сега вече знам.“
