— Нашите гости искат да се запознаят с теб. — Аспектът посочи гостите. Отблизо се видя, че най-дребната фигура е момиче, увито в черни кожи също като едрия мъж, за когото се държеше. Беше на неговите години, но дребна, с бледа кожа, черна коса… и много красива. Не му обръщаше внимание — беше се втренчила в почти припадналия Норта. Вейлин не беше сигурен дали изражението ѝ е плод на възхищение или на страх.
— Брат Вейлин, това е Ванос Ал Мирна — каза аспектът. Едрият мъж се наведе и протегна ръка. Вейлин я разтърси неловко, като едва успя да удържи Норта. Кейнис се скова, като чу името, но за Вейлин то не значеше почти нищо. Имаше смътен спомен, че баща му го бе споменавал на майка му. Малко преди да го направят Военачалник. Но не можеше да се сети за конкретния разговор.
— Познавам баща ти — каза Ванос Ал Мирна.
— Нямам баща — отвърна Вейлин по навик.
— Покажи уважение на лорд Ванос. — На устните на аспекта се появи тънка усмивка. — Той е Меч на кралството и Граничен лорд на Северните предели. Присъствието му тук е чест за нас.
Вейлин забеляза наченките на усмивка на устните на Ванос Ал Мирна.
— Сражава се добре.
Вейлин кимна към Норта.
— Брат ми се би по-добре. Той плени пиката.
Ал Мирна погледна Норта за секунда и Вейлин осъзна, че е познавал и неговия баща.
— Това момче се бие без страх. Качество, което не винаги е за предпочитане.
— Ние сме безстрашни в защита на Вярата, милорд. — „Хубав отговор. Само да не беше лъжа.“
Граничният лорд се обърна и посочи жилавия дългокос мъж. Имаше бледа кожа и черна коса като момичето, но чертите му бяха различни — високи скули и орлов нос.
— Това е моят приятел Хера Дракил от сеорда сил.
Сеорда. Вейлин не предполагаше, че някога ще срещне сеорда. Мистериозен народ, който не излизаше от подслона на Великите северни гори и не обичаше чуждоземци. Заради сеорда сил хората от кралството смятаха северните гори за мрачно и загадъчно място и рядко ходеха натам. Беше пълно с истории за злощастни пътници, навлезли и изчезнали в гората.
Хера Дракил кимна с непроницаемо изражение.
— А това е дъщеря ми Дарена. — Лорд Ванос побутна момичето напред.
Тя се обърна към Вейлин, който се зачуди, защо дланите му внезапно се изпотяват.
— Братко. Ти сякаш си единственият без рана.
Вейлин осъзна, че е права. Болеше го навсякъде и на сутринта щеше да е схванат, но нямаше рани.
— Късметът ми се усмихна, милейди.
Тя погледна Норта със загрижено изражение.
— Той ще се оправи ли?
— Нищо му няма. — Гласът на Кейнис звучеше прекалено учтиво.
Норта вдигна глава, погледна замаяно момичето и се намръщи объркано.
— Ти си лоначка. — Главата му се извъртя към Вейлин. — В Севера ли сме?
— Спокойно, братко. — Вейлин го потупа по рамото и изпита облекчение, когато главата му отново клюмна. — Брат ми не е на себе си — каза на момичето. — Извинявам се.
— За какво? Аз съм лоначка. — Тя се завъртя към аспекта. — Имам лечителска дарба, макар и слаба. Ако мога да ви помогна с нещо…
— Разполагаме с много умел лекар, милейди — отвърна аспектът. — Благодаря за загрижеността. Да се отправим към покоите ми и да оставим братята да се погрижат за другарите си.
Обърна се и тръгна към цитаделата, следван от Граничния лорд, а другите двама се задържаха за момент. Хера Дракил ги изгледа продължително: местеше очи между Дентос, отпуснат в ръцете на Баркус, разкървавения нос на Кейнис и увисналия Норта, а неразгадаемото му изражение премина в очевидно отвращение.
— Ил лонаким хиърин мар дуролин — каза той тъжно и се отдалечи.
Момичето, Дарена, сякаш се засрами от думите му и ги погледна за сбогом, преди да го последва.
— Какво каза? — спря я Вейлин.
Тя се поколеба дали да не каже, че не знае езика, макар Вейлин да виждаше, че е разбрала думите.
— Каза, че лонаките се отнасят по-добре и с кучетата си.
— Така ли е?
Устните ѝ се свиха и се видя нотка на гняв, преди да се обърне.
— Предполагам.
Норта вдигна глава и се усмихна на Вейлин.
— Красива е — каза и най-сетне загуби съзнание.
— Защо Граничният лорд на Северните предели има лонакска дъщеря? — обърна се Вейлин към Кейнис.
Беше след полунощ и патрулираха по стената. Един от недостатъците на четвъртата година бе редовното участие в нарядите. Много от момчетата, включително Баркус, бяха наранени и в лазарета, така че стражата бе малочислена. Баркус бе изчакал да се приберат в стаята преди да покаже сериозния прорез на гърба си.
— Мисля, че някой е забил пирон в меча си — изстена той.
Оставиха Норта в леглото и го почистиха, доколкото можеше. Раните му нямаха нужда от шевове, така че решиха да му превържат главата и да го оставят да се наспи. Дентос бе по-зле, с отново счупен нос, и продължаваше да губи съзнание. Вейлин го прати в лечебницата с Баркус, чиито шевове изискваха по-сериозни умения. Изтормозеният инструктор Хентал настани Дентос на легло. Баркус беше изписан, след като го зашиха и намазаха раната с масло от дърво кор, което миришеше неприятно, но бе надеждна защита срещу инфекция. Двамата го оставиха да наглежда Норта в спалното и поеха поста на стената.
