— Да. — Тя го изгледа със съвсем лека усмивка. Въпреки съпротивата си Вейлин усети, че се заглежда. Беше стройна, тъмните ѝ къдрици бяха прибрани назад, лицето ѝ носеше младежка хубост, но очите говореха за опит, надхвърляш годините ѝ. Устните ѝ оформиха думите с прецизност. — Перачница.
Вейлин изпита неудобство: разсейваше се от извивките на скулите ѝ, формата на устните, ярките очи, които очакваха конфронтация. Побърза да събере дрехите и тръгна към перачницата. Зарадва се, като разбра, че няма той да пере. След хладното посрещане от сестра Шерин беше смаян от топлотата на братята и сестрите в изпълненото с пара помещение.
— Брат Вейлин! — избоботи едър като мечка мъж. Косматите му гърди лъщяха от пот. Подобната му на чук ръка тупна Вейлин по гърба. — Чакам десет години да се появи някой от Шестия и ето, че получаваме най-прочутия му син.
— Радвам се, че съм тук, братко — увери го Вейлин. — Трябва да почистя тези дрехи.
— Глупости. — Мъжът изтръгна дрехите от ръцете му и ги метна в едно от каменните корита, където се трудеха перачите. — Ние ще се погрижим. Ела да се запознаеш с останалите.
Оказа се, че едрият мъж е инструктор, а не брат. Казваше се Харин и когато не беше дежурен в перачницата, преподаваше познания за костите.
— Костите ли, учителю?
— Да, момчето ми. Кости. Как действат, как се съединяват. Как да ги наместваме. Оправил съм повече извадени рамена, отколкото помня. Всичко опира до китката. Ще те науча преди да заминеш, стига да не ти счупя ръката. — Смехът му изпълни кънтящото помещение.
Останалите братя и сестри се струпаха да го поздравят и той бе затрупан от имена и лица. Всички демонстрираха ентусиазъм от пристигането му и имаха купища въпроси.
— Разкажи ни, братко — помоли един слаб мъж, казваше се Кърлис. — Вярно ли е, че мечовете ви са от звездно сребро?
— Това е мит, братко — отвърна Вейлин, пазейки тайната на инструктор Джестин. — Мечовете ни са отлично изработени, но са от обикновена стомана.
— Наистина ли ви карат да живеете в пущинака? — попита едно младо закръглено момиче, Хена.
— Само за десет дни. Това е едно от изпитанията.
— А ако се провалите, ви гонят, нали?
— Не ги гонят. Някои просто не оцеляват. — Сестра Шерин бе застанала на вратата със скръстени ръце. — Нали, братко? Много от братята ти умират по време на изпитанията, нали? Момчета, на по единайсет години.
— Тежкият живот изисква напрегнати тренировки — отвърна Вейлин. — Изпитанията ни подготвят за работата ни: да защитаваме Вярата и Кралството.
Тя повдигна вежда.
— Ако вече не си необходим на инструктор Харин, класната стая се нуждае от почистване.
И така, той премете класната стая. Както и всички помещения в западното крило. Когато свърши, сестра Шерин го накара да кипне смес от чист алкохол и вода и да извари инструментите, с които Елера бе обработила раната на младежа. Така се намаляваше рискът от инфекции. Остатъкът от деня премина в подобни дейности: бърсане, търкане, чистене. Ръцете му бяха загрубели, но скоро го заболяха. Когато сестра Шерин му каза, че е време за ядене, плътта бе почервеняла от сапуна.
— Кога ще се науча да лекувам? — попита Вейлин. Шерин беше в класната стая и подреждаше различни инструменти на бяла кърпа. През последните два часа ги беше чистил и сега блестяха ярко на светлината от прозореца.
— Няма — отвърна тя, без да вдига поглед. — Ако реша, че няма да ми се пречкаш, ще ти позволя да гледаш, когато лекувам някого.
В главата му се появиха множество отговори, някои жлъчни, други остроумни, но при всички случаи щеше да прозвучи като капризно дете.
— Както кажеш, сестро. По кое време да дойда?
— Тук започваме в пет часа. — Тя сбърчи нос. — Преди да се явиш на работа трябва да се измиеш прилежно. Това би трябвало да премахне неприятния ти мирис. В Шестия орден не се ли къпете?
— През три дни плуваме в реката. Много е студена, дори през лятото.
Тя не каза нищо, а погледна към инструмента на кърпата: две успоредни остриета, захванати с винт.
— Какво е това? — попита Вейлин.
— Разширител за ребра. Осигурява достъп до сърцето.
— До сърцето!?
— Случва се сърцето да спре и е възможно да се оправи с внимателен масаж.
Той погледна тънките ѝ пръсти, които се движеха с прецизност.
— Ти можеш ли?
Тя поклати глава.
— Още не съм усвоила това умение. Аспектът може, тя умее почти всичко.
— Един ден ще те научи.
Шерин го изгледа.
— Върви да ядеш, братко.
— Ти не вечеряш ли?
— Аз ям след останалите. Имам още работа.
— Тогава ще остана. Може да вечеряме заедно.
Тя спря да търка металната тавичка.
— Благодаря, но предпочитам да ям сама.
Вейлин успя да потисне раздразнената си въздишка.
— Както пожелаеш.
На вечеря имаше още въпроси и трескаво любопитство, което почти го накара да закопнее за незаинтересоваността на сестра Шерин. Учителите в Петия орден ядяха с учениците си, така че Вейлин се озова до инструктор Харин и група послушници. Беше изненадан от разликите във възрастта на учениците. Най-младите бяха на около четиринайсет, а най-възрастният бе прехвърлил петдесетте.
