Назъбеният нож, който Вейлин бе взел от склада, тежеше повече от обичайните, но хвърлянето не беше трудно. Гърлото на нападателя беше открито, но предсмъртният спазъм можеше да го накара да счупи врата на сестрата. Острието се заби в предмишницата и рефлексът разтвори пръстите, което позволи на Шерин да падне на пода. Вейлин захвърли подноса, прескочи леглото и повали мъжа с няколко прецизни удара в нервните центрове по лицето и гърдите.
— Недей — изхриптя Шерин от пода. — Не го убивай.
Вейлин погледна изпадналия в безсъзнание мъж.
— Защо да го убивам? — Той ѝ помогна да стане. — Ранена ли си?
Тя поклати глава, дръпна се и нареди с дрезгав глас:
— Вдигнете го на леглото. Сержант, помогнете ми да занесем вашия човек до съседната стая.
— Щеше да направиш на копелето услуга, ако го беше убил, братко. — Сержантът изръмжа и вдигна ранения с помощта на другия си подчинен. — Утре ще го обесим.
Вейлин имаше проблеми с мъжа на пода, който сякаш бе изграден само от мускули и тежеше подобаващо. Когато успя да го положи на леглото, мъжът изстена и отвори очи.
— Ако нямаш друг скрит нож, лежи мирно — предупреди го Вейлин.
Мъжът го изгледа злобно, но не каза нищо.
— Кой е Едноокия? — попита Вейлин. — Защо иска да те убие?
— Защото му дължа пари. — Лицето на мъжа бе потно и смръщено от болка.
Вейлин се сети за историите на Френтис за живота на улицата и за ножа за хвърляне, който го бе накарал да подири убежище в Ордена.
— Колко ти е таксата?
— Три жълтици. Просрочени дългове. Всички си плащаме. А Едноокия мрази тези, които не го правят съвестно. — Мъжът се закашля и по брадата му потече кръв. Вейлин наля вода в една чаша и я поднесе към устните му.
— Чувал съм история за момче, което извадило окото на един с метателен нож.
Якият мъж преглътна и кашлянето му утихна.
— Френтис. Жалко, че малкият негодник не успя да го убие това копеле. Едноокия казва, че когато го открие, ще го дере жив цяла година.
Вейлин реши, че ще му се наложи да се срещне с Едноокия, рано или късно. Погледна по-внимателно стрелата от арбалет, която продължаваше да стърчи от рамото на човека, и попита:
— Защо те простреля стражата?
— Спипаха ме как се измъквам от един склад с чувал подправки. От хубавите. Щях да изкарам поне шест жълтици.
„Ще умре заради един чувал подправки. И заради намушкването на стража и нападението на сестра Шерин.“
— Как се казваш?
— Галис. Галис Катерача ми викат. Няма стена, която да не мога да изкатеря. — Мъжът се намръщи и повдигна ръката си, в която бе забит назъбеният нож. — Май няма да се катеря скоро. — Засмя се, след което се сгърчи от болка. — Братко, няма ли да ми дадеш червен цвят?
— Направи разтвор — нареди сестра Шерин, която се бе върнала заедно със сержанта. — Една част червен цвят и три части вода.
Вейлин спря и погледна охлузванията по врата ѝ, оставени от Галис.
— Трябва да се погрижиш за тях.
В очите ѝ припламна гняв и той усети, че потиска жлъчна забележка. Не можеше да прецени дали е ядосана, че се е оказала неправа, или защото ѝ бе спасил живота.
— Братко, моля те, приготви разтвора — нареди тя с хладен тон.
Шерин се труди над Галис почти час. Даде му червен цвят и извади стрелата от рамото му. Първо сряза пръчката на две, след това разшири раната и внимателно измъкна върха. Галис беше захапал един каиш, за да не крещи. Раната на ръката беше по-сложна, защото ножът бе попаднал близо до кръвоносен съд, но след десетина минути Шерин успя да се справи и с нея. Накрая заши раните и ги намаза с балсама от кор. Галис бе изгубил съзнание и изглеждаше видимо блед.
— Загубил е много кръв — каза Шерин на сержанта. — Още не може да го местите.
— Не можем да чакаме дълго, сестро. На сутринта трябва да го изправим пред магистрата.
— Няма ли шанс за снизходителност? — попита Вейлин.
— Оттатък имам човек, намушкан в крака — отвърна сержантът. — А и негодникът се опита да убие сестрата.
— Не помня такова нещо — каза Шерин, миеше си ръцете. — А ти, братко?
„Струва ли си да умреш заради торба с подправки?“
— И аз.
Лицето на сержанта се зачерви от гняв.
— Този мъж е известен крадец, пияница и наркоман. Щеше да убие всички ни, за да се измъкне оттук.
— Брат Вейлин — каза Шерин. — Кога е позволено да се убива?
— Когато защитаваш живот — отвърна той. — Ако убиваш извън защита, е отричане на Вярата.
Устните на сержанта се разкриваха от отвращение.
— Мекушави орденски глупци — промърмори той и се махна от стаята.
— Нали знаеш, че при всички случаи ще го обесят? — попита Вейлин.
Шерин вдигна ръце от окървавената вода и той ѝ подаде кърпа. Тя срещна погледа му за пръв път през този ден, а убедеността ѝ беше почти смразяваща.
— Никой няма да умира на моя сметка.
