Заспа, докато въпросите препускаха в главата му, и не успя да намери отговор в сънищата.
Събуди се, щом съмна, изми се в коритото на двора и се яви на работа преди да стане пет. Шерин бе дошла преди него.
— Донеси бинтове от склада. Скоро ще се появят първите пациенти. — Тя се намръщи, докато минаваше край нея. — Поне… миришеш по-добре.
Вейлин реши да използва номерата на Норта и пусна усмивка.
— Благодаря, сестро.
Първи се появи възрастен мъж със сковани стави и безброй истории от младостта си като моряк. Сестра Шерин го изслуша търпеливо, докато го разтриваше с мехлем, и му даде гърненце за вкъщи. Следваше слабоват младок с треперещи ръце и кървясали очи, който се оплакваше от остри болки в корема. Сестра Шерин опипа корема му и му премери пулса, след което заяви, че Петият орден не дава червен цвят на пристрастени.
— Шибай се, орденска кучко! — наруга я младокът.
— Мери си приказките. — Вейлин пристъпи да го изхвърли, но Шерин го спря с намръщване и продължи да стои безучастно, докато младежът я ругаеше и гледаше боязливо към Вейлин. Накрая пациентът си тръгна, а цинизмите му продължиха да кънтят из коридора.
— Нямам нужда от защитник — каза Шерин. — Уменията ти не са необходими тук.
— Съжалявам. — Вейлин стисна зъби и не можа да докара друга от усмивките на Норта.
Идваха хора на всякаква възраст и с различни размери, мъже и жени, майки с деца, братя и сестри, с охлузвания, рани, различни болести и болежки. Шерин сякаш осъзнаваше проблемите им инстинктивно, работеше без почивка, с еднаква грижа към всички. Вейлин гледаше, носеше бинтове и лекарства, когато се наложеше, и опитваше да научи нещо, но по-скоро бе погълнат от Шерин. Бе запленен от начина, по който се променяше лицето ѝ, когато работеше. Строгостта и напрежението преминаваха в съчувствие и хумор. Тя се шегуваше с пациентите си и явно познаваше мнозина от тях добре. „Затова идват при нея. Защото я е грижа.“
И той се опитваше да помага максимално. Обикаляше, пренасяше, успокояваше плашливите, опитваше непохватно да предложи утеха на съпругите, сестрите и децата на пациентите. Повечето имаха нужда само от лекарство или няколко шева. Други, с хронични болести, отнемаха повече време. Шерин им задаваше многобройни въпроси и споделяше съвети и съчувствие. Имаше и двама тежко пострадали. Първо донесоха мъж, прегазен от каруца, която бе минала през корема му. Сестра Шерин пипна вената на врата му и започна да масажира гърдите му с две ръце.
— Сърцето му спря — обясни тя. Продължи така, докато от устата на мъжа не излезе кръв. — Късно е. — Шерин се дръпна от леглото. — Вземи носилка от склада и го закарай в моргата. Тя е в южното крило. И избърши кръвта от лицето му. Семействата не обичат да ги виждат така.
Вейлин се бе сблъсквал със смъртта и преди, но студенината ѝ го изненада.
— Това ли е? Не може ли да направиш още нещо?
— Прегазила го е каруца, тежаща половин тон. Червата му са на пихтия, а гръбнакът на прах. Няма какво да направя.
Вторият тежко ранен бе докаран привечер от няколко гвардейци. Набит мъж, прострелян в рамото с арбалет.
— Съжалявам, сестро — извини се сержантът, докато полагаше пострадалия на легло с двама от колегите си. — Не искам да ви губя времето с подобен тип, но капитанът ще се вбеси, ако се появим с пореден труп. — И погледна любопитно тъмносинята роба на Вейлин.
— Май си в грешната къща, братко.
— Брат Вейлин е тук и се учи как да лекува. — Шерин се наведе над набития мъж и огледа раната. — От двайсет стъпки?
— По-скоро трийсет. — Единият страж подсмръкна гордо и показа арбалета си. — Освен това бягаше.
— Вейлин — промърмори сержантът и го огледа изпитателно. — Ал Сорна, нали?
— Така се казвам.
Тримата стражници се засмяха неприятно и Вейлин мигновено съжали, че е оставил меча в килията сутринта.
— Момчето, което натупа десет гарги собственоръчно — възкликна по-младият страж. — По-висок си, отколкото приказват.
— Не бяха десет… — започна Вейлин.
— Жалко, че не съм бил там — прекъсна го сержантът. — Не мога да понасям проклетите гарги, врат се навсякъде. Чух, че планират отмъщение. Пази си гърба.
— Винаги си пазя гърба.
— Братко — намеси се Шерин. — Искам котешки черва, игла, назъбен нож, червен цвят и масло от кор, от балсама, а не течно. И още един леген вода.
Той побърза да изпълни нареждането, доволен от шанса да се измъкне от вниманието на стражите. Отиде до склада и напълни един поднос с указаните неща. Когато се върна в операционната, завари хаос. Якият мъж бе на крака, притиснат в ъгъла, а месестата му ръка стискаше гърлото на сестра Шерин. Един от стражниците лежеше на пода с нож в бедрото. Другите двама бяха извадили мечове и крещяха гневни заплахи.
— Ще изляза оттук! — викаше якият мъж.
— Никъде няма да ходиш! — отвърна сержантът. — Пусни я и ще те оставим жив.
— Ако ме опандизите, Едноокия със сигурност ще ми види сметката. Дръпнете се или ще извия врата на тая кучка…
