Стенания и цъкане навсякъде. Всички обичат Джако. Той не е от преподавателите, които се опитват да се сприятелят със студентите си, за да спечелят уважението им. Можете да сте абсолютно сигурни, че когато той поеме някой модул, всички ще положат огромни усилия да предадат домашните си навреме.
— Така че, хайде направо да започваме. Както вече казах, курсът ще бъде разделен на две части, ако бъдете така добри да погледнете в разпечатките, които се раздават в момента. Първите три семинара ще водя аз, а следващите четири — госпожица Кенеди. По отношение на оценките има два варианта…
Харесвам Джако. Когато погледите ни се срещнат, направо се разтапям долу. Той наближава петдесетте, обаче изглежда страхотно. Лицето му сякаш е неподвластно на времето като лицето на Стив Макуин или на Робърт Редфорд — адски са секси. Когато пише нещо на дъската, вените на ръцете му изпъкват от усилието. Има красиви ръце — тънки и набраздени от стегнати мускули. Миналата година мастурбирах в тоалетната, докато си ги представях.
Половин час след началото на лекцията телефонът ми звънва. Едно по едно тъпите им лица се обръщат към мен като разгарящ се огън и понеже стоя отзад съвсем сама, няма кой друг да поеме вината. По лицето ми пробягват топли тръпки. Изчаквам следващите разпечатки да започнат да обикалят залата, след това изваждам телефона от джоба на якето си и го слагам в скута.
Ново съобщение.
От Джейми.
В главата ми започват с пукот да се мятат искри. Има късо съединение, мрежата е претоварена и всичко идва дълбоко от вътрешностите ми. Знам си, просто си знам, че е лошо. Натискам „Прочети“ и глупаво примигвам срещу екрана.
Тя каза „да“!
Подсъзнателно си давам сметка, че Джако е ей там, в далечината и чувам как произнася името ми с мекия си изговор. Продължавам да примигвам срещу екрана.
След това гласът на Джако се извисява, ядосан е, насочен е към мен, а аз не чувам и не мога да дишам. Наляга ме страх, скръб и някакво ново лепкаво усещане. Нещо голямо и опасно. Проправям си път през празната редица възможно най-тихо и най-бързо. Прелитам по стълбите и вратата ме изхвърля насред струя бяла светлина. Спирам за момент, несигурна какво да направя, но краката ме понасят към големия прозорец. Притискам лице към стъклото, заглеждам се към очертанията на града и внезапно усещам как нещо безумно се надига в гърлото ми. Токстет прилича на прекалено емоционално картина — течна, цялата в криволици и безсрамно сантиментална. Виждам автобусите просто като движещи се светли правоъгълници, които преминават по гръбнака на квартала, Принсес Авеню, а зад тях — поток от стоп светлини, който се лее много след като превозните средства са отминали. Преброявам шест покрива от горната страна на авенюто — стария апартамент на Джейми и на Шон. Коремът ми сякаш е кух и съвършено празен.
— Тя каза „да“ — прошепвам. — Тя каза „да“.
Все още не е отговорила на съобщението ми — може би още е в час. Но аз си знам, че много ще се зарадва заради мен. Мили ще бъде много щастлива. Ааа, това се оказа един страхотен ден. Чувствам, че всичко се нарежда прекрасно. Всички възможности са отворени пред мен.
Когато излизам от това място, винаги ме обзема усещането за свобода — още повече, когато бягам от лекция или от упражнение. Но днес, нещата, към които обикновено бягам, са тъкмо нещата, от които бягам. Трудно ми е да го осмисля, но Джейми, нашето приятелство и животът, който си бях изградила около него и около неговите приятели и семейството му бяха нещата, които ми помагаха да я карам някак през последните две години. Те ги направиха поносими… Когато вечер се прибера у дома… Не знам. Странно е. Винаги ужасно се радвам да видя татко. Дори това, че го зърнах за кратко в университета, ме изпълни с топло и опияняващо усещане. Но когато вляза в хола късно вечер и го заваря проснат върху купчина непроверени есета… просто не знам. Чувствам се като в капан — като че ли не мога да се измъкна оттам. Нито Джейми, нито приятелите му са завършили университета. Всъщност Джейми е луд по книгите — хората го подценяват, обаче те двамата с Били и бандата, макар страшно да ме подкрепят, да се интересуват и да държат на малката си приятелка зубърка, всъщност не дават и пет пари за академичния живот и за цялото интелектуалничене, дето върви заедно с него. Точно затова ми е приятно да съм с тях. Те всички имат страстно мнение за политиката, обществото и религията, обаче държат на това мнение с изтънчено мълчание, а когато го изразяват, го правят с прозрачна яснота. Студентите, особено онези от средната класа, не притежават подобно смирение. А сега всичко това свърши. Джейми, моята канара, моят по-голям брат и приятелче в развлеченията ме отсвири.
