Отново продължиха. През остатъка от пътя Тобин усещаше печата на баща му да се люлее над сърцето му с всеки удар на копитата.
Нари и останалите от дома ги посрещнаха на портата и избухнаха в ридания още преди Тарин да им е казал за случилото се. Дори Аркониел плачеше.
Нари притисна до задушаване Тобин, когато той слезе.
— Бедничкото ми — изхлипа тя. — Какво ще правим?
— Ще идем в Еро — каза й Тобин, но се съмняваше, че тя го е чула.
Оръжията и пепелта бяха развързани от седлото и отнесени в светилището. Тарин помогна на принца да остриже гривата на Госи и изгори космите заедно с кичур от собствената си коса на двора в знак на почит към мъртвия.
В светилището пяха тъжни песни, които всички без Тобин изглежда знаеха. Тарин бе поставил ръце върху раменете му. Помолиха се на Астелус и Дална да се погрижат за духа на баща му, а след това на Сакор и Илиор, молейки ги да защитават дома.
За Тобин всичко това се свеждаше до някакви неразбираеми думи. Когато брат му изникна и постави един от мръсните си, чепати корени върху полицата на светилището, принцът беше прекалено изморен, за да го махне. Никой друг не забеляза.
Когато песните и молитвите приключиха, капитанът отведе Тобин настрана и коленичи пред него, придърпвайки го близо до себе си.
— Бях с баща ти, когато беше убит — каза тихо Тарин. В очите му отново се беше появил странният поглед. — Говорехме за теб. Той те обичаше повече от всичко на света и му беше толкова мъчно да те остави… — Прочисти гърло и избърса очи. — Той ми възложи да те пазя. И до края на живота си ще правя точно това. Винаги можеш да разчиташ на мен.
Тарин изтегли меча си и го постави с острието надолу. Вземайки ръката на принца, капитанът я постави върху захабената дръжка и я покри със своята.
— Кълна се в Квартата и честта си, че ще те подкрепям и ще ти служа до края на дните си. Същата клетва дадох на баща ти. Разбираш ли, Тобин?
Момчето кимна:
— Благодаря ти.
Тарин прибра меча си и прегърна принца. Сетне се изправи и поклати глава.
— Какво ли не бих дал моята пепел да се намираше в това гърне.
Всички тези приготовления бяха погълнали остатъка от деня. Времето за вечеря настъпи и отмина, но никой не запали огън и не се зае да приготвя храна. Всички прекараха нощта в залата. Тарин каза, че това се наричало бдение. С падането на нощта той запали една лампа край светилището, но останалата част от дома бе потънала в мрак.
Някои от слугите си легнаха да спят, а войниците коленичиха в полукръг около светилището, положили извадените си мечове на земята. Нари направи легло за Тобин край огнището, но той не можеше да спи. За известно време се присъедини към мъжете, ала мълчанието им го накара да се почувства самотен. Накрая той се сви в другия край на помещението, край стълбите.
Ки го намери и седна при него.
— Никога не си виждал нещо подобно, нали? — прошепна той.
Тобин поклати глава.
— Трябва да са направили нещо, когато майка ти е умряла.
— Не зная. — Мисълта за това още пораждаше тръпки. Ки сигурно забеляза спазмата му, защото се премести по-близо и го прегърна. Тобин се притисна към него, отпускайки глава на рамото му, благодарен от простичката, осезаема утеха.
— Не помня. Просто я видях да лежи на леда, после я нямаше.
Никога не си бе задавал въпроса какво се е случило с нея. Няколко пъти скоро след това Нари се бе опитала да заговори по темата, но Тобин отказваше да слуша. Запушваше си ушите и скриваше глава под завивката, докато тя не си отидеше. Оттогава никой в къщата не беше говорил по въпроса, а той не беше и питал. Достатъчно беше, че духът й обитава кулата. Без значение беше къде е тялото й.
Но сега той мислеше над Тариновите думи. Майка му се намираше в Еро.
Не си спомняше много от онзи отвратителен ден, но знаеше, че когато вече му позволяваха да става от леглото, кралят си беше отишъл. Майка му също.
Подобно на кристал, потопен в някой от алхимическите разтвори на Аркониел, мисълта оформи години полуосъзнати спомени в единствено остро убеждение: кралят бе отвел майка му. Замъгленият му от мъка ум не можеше да се откъсне от това, както е невъзможно да се забрави за развален зъб.
— Майка ми умря, когато бях на шест — тихо каза Ки, връщайки го в реалността.
— Как? — Макар да разговаряха непрекъснато, никога не бяха повдигали тази тема.
— Поряза си крака на коса и раната не искаше да зараства. — Намек за някогашния диалект изникна. — Кракът й целият почерня, а челюстите й се вкочаниха. И тя умря. Земята беше замръзнала, затова татко я остави горе в плевника, увита в одеяло. Понякога, когато бях самотен, отивах и се качвах при нея. Понякога дори отгръщах одеялото, за да видя лицето й отново. Погребахме я през пролетта, преди листата да са разцъфнали отново. Тогава татко доведе Сикора вкъщи, коремът й вече беше издут. Помня как се взирах в него, докато пеехме над гроба на мама. — Гласът му се задави.
— Получил си нова майка — промърмори Тобин, внезапно почувствал се много уморен. — А аз сега си нямам нито майка, нито баща.
Ки го притисна по-силно.
