На четвъртия ден от месец шемин Ки навърши тринадесет. На моменти гласът му се изменяше странно. Върху горната му устна бе започнал да се образува мъх.
Тобин скоро щеше да стане на дванадесет. Макар лицето му все още да оставаше гладко, вече бе висок колкото оръженосеца си. И двете момчета все още изглеждаха тънки, но пък безкрайните дни езда, работа и тренировки им бяха придали сила, на която никое отраснало в града момче не можеше да се противопостави.
Аркониел продължаваше да се удивлява на приятелството им. Двамата бяха по-близки от братя. Всъщност се спогаждаха далеч по-добре от братя. Макар че споделяха почти цялото си време, а нощем спяха в едно легло, магьосникът почти никога не ги чу да си кажат лоша дума. Тобин и Ки се съревноваваха добронамерено и безсрамно се защитаваха един друг, когато бъдеха заловени да правят някаква пакост. Аркониел подозираше, че Ки стои зад повечето бели, но пък само магия или мъчения можеха да измъкнат истината от двамата.
Двете години внимателно наставление бяха шлифовали Ки. Сега той говореше не по-зле от когото и да е провинциален лорд и през по-голямата част от времето съумяваше да не ругае. Все още притежаваше неоформените черти на момче, но личеше, че след време ще стане хубав младеж, който би могъл да се издигне високо в царския двор, ако поискаше.
Поне колкото можеше да се издигне с правилната подкрепа синът на един рицар без земя. Титлата на баща му беше без значение. Тобин или Риус можеха да го издигнат, но дори и тогава пътят му нямаше да бъде лесен — освен ако херцогът не избереше да го осинови, което беше малко вероятно.
В някоя нормална къща разликата в положението им щеше вече да се е проявила. Но положението далеч не беше такова. Тобин не знаеше нищо за дворцовия живот и към всеки се отнасяше като към равен. Нари се дразнеше от това, но Аркониел я посъветва да остави момчетата. Нали най-сетне Тобин бе щастлив — поне през по-голямата част от времето.
Вече не проявяваше ясновидски способности, а с помощта на Лел изглежда бе постигнал някакво разбирателство с духа. Последният беше станал толкова тих, че Нари се шегуваше как призракът й липсвал. Аркониел бе попитал вещицата дали е възможно духът да намери покой, ала тя бе поклатила глава, казвайки:
— Не, и не би трябвало да искаш подобно нещо.
Тобин вече не говореше за майка си. Единственият признак, че все още помни, бе начинът, по който отбягваше кулата.
Единствените облаци на младия му хоризонт бяха отсъствието на баща му и фактът, че не можеше да се присъедини към него в Мицена.
След визитата на Ахра, Тобин и Ки осъзнаваха с мъка, че по-млади от тях момчета бяха отишли да воюват. Аркониел уверяваше принца, че никое момче с неговото положение не би било допуснато в битка, нито дори ако е престолонаследник, но това не облекчаваше наранената му гордост.
Поне веднъж месечно момчетата изпробваха ризницата, която Риус беше оставил, и се кълняха, че почти им става, макар в действителност ръкавите й да висяха далеч надолу под ръцете им. Упражняваха се неспирно и строшиха толкова дървени мечове, че с парчетата им готвачката можеше да се отоплява цяла зима.
Тобин се възползва от завоюваните си с труд умения и винаги имаше приготвен дебел куп писма за куриерите на баща си. Риус отговаряше спорадично, а в писмата му не споменаваше никакъв отговор на Тобиновите молби да му бъде позволено също да дойде. Но пък изпрати майстор на мечове. Той им взе мерки и след няма и месец и двамата имаха истински оръжия, с които да се упражняват.
Иначе животът си течеше по обичайния начин. До един летен ден, когато Аркониел ги чу да се чудят колко ли далече е Еро и как да се представят на непознатите по пътя. Същата нощ той тихо прикрепи по един символ върху тях, за да може да ги проследи при нужда.
Двамата не избягаха, но през цялото лято сумтяха, ръмжаха и говореха за война и Еро.
Всъщност Ки само няколко пъти бе посещавал града, но всеки път, когато разказваше на Тобин, сякаш отново се пренасяше там. Вечер те стояха край модела и оръженосецът сочеше разни места, пресъздавайки образи с думите си, карайки нова част от града да оживее във въображението на Тобин.
— Тук е улица „Златарска“, или някъде наблизо. А тук е храмът. Помниш ли, когато ти разказвах за дракона върху стената му?
Тобин подробно го разпитваше за ауренфейските коне и търговци. Многократно го караше да описва корабите в пристанището.
Но пък принцът му разказа какво се крие зад стените на дворцовия кръг, защото Ки никога не беше влизал там. Самият Тобин също не беше, но пък разполагаше с историите на Тарин и баща си, които бе запомнил добре. Също така учеше приятеля си да запомни владетелите, подреждайки кралете и кралиците от кутията върху покрива на двореца.
През деня те се разхождаха из леса и поляната, свели облеклото си до ленени килтове. Дори Аркониел последва въведената от тях мода. Не изглеждаше обиден, когато те се присмиваха на бледото му, космато тяло.
