Лел също се беше разсъблякла заради горещината. Тобин се бе шокирал първия път, когато тя бе изникнала да ги посрещне, облечена само в къса пола. Бе виждал Нари, когато се преобличаше или къпеше, но не и друга жена. Освен това дойката му имаше малка гръд и бледа кожа. Лел беше пълната й противоположност. С кафява кожа, едри гърди, които се полюшваха, когато ходеше. Имаше широки бедра и тънък кръст. Ръцете и краката й бяха все така мръсни, но останалата част от тялото й бе чиста, сякаш вещицата току-що бе излязла от водата. Тобин искаше да я докосне по рамото, за да види какво ще е на допир, но самата мисъл го накара да се изчерви.
Първият път бе видял Ки също да се изчервява, макар да не изглеждаше особено засрамен. Скоро и двамата свикнаха да я гледат. Макар че Тобин продължаваше да се чуди какво крие полата й. Ки му беше казал, че там жените не приличат на мъжете. На моменти принцът усещаше, че Лел го гледа, сякаш е разгадала мислите му. Тогава се изчервяваше, свеждайки поглед.
— Смяташ ли, че принц Корин трябва да пълни кофи в двореца? — оплака се Ки. Двамата с Тобин крачеха из кухненския двор, понесли кофи с вода. Дървената фигурка, която оръженосецът носеше около врата си, бе прилепнала към кожата му.
Двамата стигнаха до димящия казан и изляха кофи вътре. Още не беше обед, но лентинският ден вече бе жежък.
По носа на Тобин се стичаше пот. Навеждайки се над казана, той раздуха парата и простена.
— Проклятие. Още и наполовина не е пълен. Още два тура и влизаме. Не ме е грижа колко ще крещи готвачката.
— На вашите заповеди, принце — закиска се другарят му, тръгвайки след него.
Последната суша бе смъкнала нивото на реката. Трябваше да подбират пътя си върху камъни сред тиня, за да стигнат водата. Почти бяха пристигнали, когато Ки си удари лошо пръста. Той простена, сподавяйки забранена дума. Днес Нари вече го беше ударила по ухото.
— По дяволите! — просъска той, стиснал кървящия си пръст.
Тобин остави кофите и му помогна да докуца до водата.
— Потопи го, за да не те боли.
Ки приседна и потопи и двата си крака до коленете. Тобин стори същото и се облегна назад, опирайки се на лакти. Това лято беше дори по-мургав от Ки, отбеляза си гордо той, макар Нари да твърдеше, че приличал на селянин.
Ки му напомняше на котката, срещу която се бяха изправили в планината — гъвкав, с мускули, очертаващи се под гладката кожа. Изпита приятно усещане, което не можеше да изрази с думи.
— Казанът няма да се напълни сам! — викна готвачката някъде иззад тях.
Тобин изви глава назад, поглеждайки наопаки нетърпеливата жена.
— Ки си нарани крака.
— А нима твоите крака са счупени?
— Доколкото аз виждам, нищо им няма — каза Ки, хвърляйки шепа вода върху корема на Тобин.
Той изквича и скочи.
— Предател! Ще има да чакаш да ти помогна…
Брат му ги наблюдаваше от отсрещния бряг. Тобин го бе повикал по-рано днес и беше забравил за него.
Духът също бе пораснал, но си оставаше слаб и блед. Без значение къде изникнеше, светлината не падаше върху него по същия начин, както върху живите. От това разстояние изглеждаше, че върху лицето си има две дупки. Гласът му също беше отслабнал. От месеци Тобин не го беше чувал да говори.
Призракът остана вторачен в Тобин още миг, след което се обърна и се взря към пътя.
— Някой идва — промърмори принцът.
Ки погледна към поляната, сетне към него.
— Не чувам нищо.
Миг по-късно дочуха дрънченето на сбруи.
— Брат ти?
Тобин кимна.
Вече чуваха наближаващите ездачи достатъчно ясно, за да разберат, че са поне двадесетима. Принцът скочи на крака.
— Мислиш ли, че е татко?
Ки му се ухили:
— Кой друг може да идва с такава група?
Тобин се закатери обратно и изтича към моста, за да види по-добре.
Напечените от слънцето дъски прогаряха краката му. Известно време нетърпеливо подскача от крак на крак, после тръгна по тревата с намерението да пресрещне идващите.
— Тобин, върни се! Знаеш, че не бива да правим това.
— Само ще се приближа! — Поглеждайки през рамо, Тобин видя приятеля си да куцука към моста. Другото момче посочи ранения си крак и сви рамене.
Сред дърветата проблесна слънце, отразено от стомана. Сърцето на принца започна да бие по-бързо. Но защо приближаваха толкова бавно? Баща му винаги прекосяваше последната миля в галоп, вдигайки облак прах, който можеше да бъде видян далеч преди самите ездачи.
Тобин спря и заслони очите си. Днес нямаше прашен облак. Той застина, неспокоен, готов да се стрелне, ако идващите се окажеха непознати.
Но когато първите ездачи изникнаха на ръба на поляната, сред тях той разпозна Тарин, заедно със стария Ларис и останалите… Имаше и двама лордове. Разпозна Нианис по бляскавата му коса, а Солари — по гъстата черна брада и зелено-златното наметало.
