Куклата близнак полностью

Сраженията трябва да са приключили. Довел е гости! Тобин извика и им помаха с две ръце, все още дирейки да зърне баща си сред ездачите. Тарин отвърна на поздрава му, ала не пришпори коня си. Конниците поеха нагоре по хълма и принцът видя, че капитанът води със себе си кон без ездач, но със седло — беше черният кон на херцога. Едва тогава момчето забеляза, че гривите на конете са остригани. Знаеше какво означава това. Мъжете му бяха разказвали истории в двора на казармата…

Въздухът край Тобин се смрачи след изникването на брат му. Гласът на духа едва се чуваше над шума на реката, ала Тобин го чу достатъчно ясно.

Баща ни се прибра.

— Не. — Тобин упорито закрачи да посрещне ездачите. Сърцето му туптеше оглушително. Не усещаше стъпките, които правеха краката му.

Тарин и останалите спряха, когато принцът ги достигна. Тобин не поглеждаше лицата им. Гледаше само към бащиния си кон и нещата, привързани към седлото: ризница, шлем, лък. И дълъг глинен съд, омотан в мрежа.

— Къде е той? — попита Тобин, взирайки се в празното, захабено стреме. Гласът му прозвуча почти тъй слаб, както този на брат му.

Чу как Тарин слиза от седлото. Усети големите му ръце върху раменете си, но остави погледа си вперен в стремето.

Тарин внимателно го обърна и повдигна брадичката му, карайки Тобин да го погледне. Сините очи на капитана бяха зачервени и пълни с мъка.

— Къде е татко?

Тарин извади нещо от кесията на колана си, нещо, което блестеше черно и златно на слънцето. Това беше печатът на баща му от дъбово дърво. Мъжът го постави на шията му с треперещи ръце.

— Баща ти умря в битка, принце, на петия ден от месец шемин. Сражава се храбро. Донесох пепелта му.

Тобин погледна към съда и разбра. Пети шемин? Това беше денят след рождения ден на Ки. Отидохме да плуваме. Прострелях два фазана. Видяхме Лел.

Не знаехме.

Брат му стоеше край коня, отпуснал ръка върху прашния съд. Баща им е бил мъртъв почти от месец.

Веднъж ми каза за умираща лисица, помисли си той, взирайки се невярващо в брат си. И за идването на Айя. Но не и че баща ни е мъртъв?

— Аз също бях там, Тобин. Казаното от Тарин е истина.

Това беше лорд Солари. Той също слезе от коня и дойде при него. Тобин винаги го бе харесвал, но сега и към него не можеше да погледне. Когато младият благородник заговори отново, гласът му долиташе сякаш от много далеч, макар че Тобин виждаше ботушите му досами себе си. — Не спря да надава бойния си вик до самия край. Уби поне четирима, преди да рухне. Никой воин не би могъл да желае по-достойна смърт.

Тобин се чувстваше неестествено лек, сякаш вятърът щеше да го понесе като глухарче. Може би ще видя духа на татко. Той присви очи, опитвайки се да различи сянката му край съда. Но там стоеше само брат му с черните си очи, бавно изчезващ от поглед.

— Тобин?

Тарин го държеше здраво, за да не побегне. Тобин не искаше да поглежда към него, не искаше да вижда сълзите, бавно разсичащи прахта по бузите на мъжа. Не искаше лордовете и войниците да виждат, че Тарин плаче.

Наместо това той насочи погледа си край него и видя Ки да тича насам:

— Кракът му сигурно е по-добре.

Тарин приближи лицето си до Тобин, наблюдавайки го със странно изражение. Сега принцът чуваше как някои от войниците тихо плачеха, нещо, което никога не бе чувал преди. Войниците не трябваше да плачат.

— Ки — обясни Тобин, връщайки поглед отново върху коня на баща си. — Той си нарани пръста, но сега идва насам.

Тарин свали меча с все ножницата от гърба си и го подаде на Тобин:

— Сега това също е твое.

Принцът стисна тежкото оръжие, толкова по-тежко от неговото. Прекалено е голям за мен. Също като бронята. Още нещо, което трябваше да бъде оставено за по-късно. Твърде късно.

Тарин бе продължил да говори, само че Тобин не разбираше думите му.

— Какво ще правим с пепелта?

Капитанът го прегърна по-силно.

— Когато си готов, ще я отнесем в Еро и ще я положим при майка ти в кралската гробница. Най-сетне отново ще бъдат заедно.

— В Еро?

Баща му винаги беше обещавал, че един ден ще го заведе там.

А сега излизаше, че той ще заведе там баща си.

Очите на Тобин пламтяха, гърдите му бяха задъхани, като че е тичал чак до града. Но сълзи не идваха. Вътре в себе си се чувстваше също тъй сух, както праха под краката му.

Тарин отново се качи на коня си. Някой помогна на Тобин, все още стискащ бащиния меч, да се намести зад него.

Ки ги пресрещна по средата на пътя, задъхан и накуцващ. Изглежда вече бе разбрал какво се е случило и избухна в мълчалив плач, виждайки привързаните към седлото оръжия. Той отиде до Тобин, хвана крака му с две ръце и допря чело до коляното му. Кони се приближи и качи Ки при себе си.