Куклата близнак полностью

Внезапно Ки вече не беше зад нея. Обръщайки се, Айя го видя да стои на пътя, взел вързопа си в ръце, вперил копнеещ поглед назад.

— Върни се обратно на седлото, момче!

Ки трепна, видимо колебаещ се от кое се страхува повече: призраци или баща си.

— Не се излагай! — смъмри го тя. — Принц Тобин е прекарал целия си живот там, а призракът не го е наранил. Сега ела или ще те отпратя. Принцът не се нуждае от страхливци.

Ки преглътна мъчително и се изпъна, точно както тя бе очаквала.

— Баща ми не е отгледал страхливци.

— Радвам се да го чуя.

Когато той отново се намираше върху коня, тя попита:

— Как така знаеш за призрака?

— Ахра ми каза сутринта, след като чу на кого ме е преотстъпил татко да служа.

— А тя откъде знае?

Усети как момчето свива рамене.

— Каза, че го била чула сред войниците.

— И какво друго е чула?

Ново повдигане на рамене.

— Само това ми каза, госпожо.

През остатъка от деня Ки беше мрачновато любезен, а вечерта плака тихо, когато мислеше, че Айя спи. Магьосницата отчасти очакваше да не го завари на сутринта. Ала когато призори отвори очи, той си беше там, разположен от другата страна на прясно накладен огън. Под очите му имаше тъмни кръгове, но бе приготвил закуска и за двамата и изглеждаше по-бодър от вчера.

— Добро утро, госпожо Айя.

— Добро утро, Ки. — Магьосницата седна и се раздвижи.

— Кога ще стигнем? — попита той, докато се хранеха.

— Три или четири дни.

Той отхапа ново парче наденица и задъвка.

— Ще ме научите ли да говоря правилно по пътя?

— За начало, не говори с пълна уста. И не дъвчи с отворена уста. — Тя се позасмя, когато момчето побърза да преглътне. — Не е нужно да се давиш заради мен. Да видим, какво друго? Не ругай. Невъзпитано е. Сега кажи: „Бихте ли ме научили да говоря коректно?“

— Бихте ли ме научили да говоря коректно? — повтори Ки тъй внимателно, сякаш учеше непознат език. — И също така бихте ли ме научили на… бихте ли ми казали повече за призраците?

— Ще се постарая да сторя и двете — отвърна Айя, усмихвайки му се. В крайна сметка беше преценила правилно. Момчето не беше ряпа.

Седнал на покрива един следобед към края на ритин, Тобин гледаше над дървесните корони, осъзнавайки, че до рождения му ден остават само няколко седмици. Надяваше се, че никой няма да си спомни.

Съвсем не му харесваше, че утринният урок се провежда на покрива. Поне се бе постарал да се настанят колкото се може по-далече от кулата.

Аркониел се опитваше да му преподава математика, служейки си със сушени бобови зърна и леща, за да илюстрира проблемите. Тобин искаше да внимава, но мислите му непрекъснато се насочваха към кулата. Усещаше я как се издига зад него, студена като сянка, макар слънцето да топлеше раменете му. Капаците й бяха затворени плътно, но въпреки това момчето беше сигурно, че чува звуци зад себе си: стъпки и тихото шумолене на поли по каменния под. Това предизвикваше у него същия страх, който бе усещал от мисълта за майчиния призрак отвъд вратата на кулата.

Не каза на магьосника за звуците или за съня, който му се бе присънил през нощта. Вече бе допуснал тази грешка няколко пъти и всички, дори Нари, бяха започнали да го гледат странно, когато разказаното от него се сбъднеше.

В този сън той и брат му отново бяха излезли, но този път демонът го отведе до дъното на поляната, където останаха да чакат някого. Брат му започна да плаче. Плачеше толкова силно, че от носа и устата му беше потекла черна кръв. Тогава притисна една ръка над своето сърце, а другата над това на Тобин, привеждайки се тъй близо, че лицата им почти се докосваха.

— Тя идва — бе прошепнал брат му. И тогава бе полетял като черна птица обратно към кулата, оставяйки Тобин да чака сам, наблюдавайки пътя.

Беше се събудил сепнато, все още усещайки ръката на брат си върху гръдта си. Кой идва, бе си помислил, и защо?

Но сега, седнал на слънчевия покрив, не каза на Аркониел за съня си. Тогава не бе изпитвал страх, обаче на фона на звуците от кулата започна да го изпълва странно неприятно чувство.

Особено шумно трополене се разнесе зад тях и Тобин стрелна с поглед магьосника, мислейки си, че няма как онзи да не е чул и това, че може би младежът просто се прави, че не чува.

По време на първите им дни заедно магьосникът му задаваше много въпроси за майка му. Никога не бе споменавал за кулата или за случилото се там, ала в очите му Тобин виждаше, че му се иска да го стори.

Тобин въздъхна облекчено, когато в градината изникна Тарин. Баща му и останалите още не се бяха върнали, ала капитанът се беше върнал, за да учи принца на военно дело.

— Време е за тренировка — каза Тобин, скачайки.

Аркониел повдигна вежда насреща му.

— Виждам. Трябва да знаеш, Тобин, че благородникът трябва да владее още много неща, освен оръжията. Трябва да се научиш да разбираш света…

— Да, учителю Аркониел. Свободен ли съм?

Позната въздишка.

— Да.