— Ти изплашен, магьоснико? — Сега подигравателният глас долиташе откъм тополите от дясната му страна. Не можеше да различи човек сред тях, но точно в този миг пред него изникна малка кафява ръка — не иззад дърветата, а направо от въздуха. Показалецът се сви, подканвайки го, сетне изчезна, сякаш издърпан през невидим праг. — Ти дойде, аз отнеме страха ти — покани го гласът, почти до ухото му.
— В името на светлината, покажи се! — настоя Аркониел, заинтригуван въпреки изненадата си. — Лел? Къде си?
Той се взираше в дърветата, дирейки издайнически сенки, заслушан за потайни стъпки. Дочуваше само шумоленето на листата под вятъра. Сякаш тя бе отворила портал във въздуха и му бе заговорила през него. И беше пъхнала ръка през него.
По-важният въпрос беше какво правеше тя тук след всичките тези години.
— Ела, Аркониел — повика го вещицата иззад тополите. — Ела в гората.
Той остана за миг, за да призове магия в ума си, достатъчно силна — надяваше се — за да държи настрана мрачните създания, които тя можеше да създаде. Събирайки смелост, магьосникът пое сред клоните, следвайки гласа.
Тук беше по-мрачно, а земята се издигаше в нанагорнище. Някъде отгоре долетя смях. Магьосникът повдигна лице и я видя да се носи край огромен дъб на десетина ярда от него. Тя му се усмихна, обгърната от дълъг овал мека зелена светлина. Виждаше тръстика и папур да се люлеят край нея, окъпани в сиянието на светлина, отразена от вода, която не се виждаше. Образът беше толкова ясен, че той виждаше точно мястото, където то свършваше и започваше същинската гора.
Тя отново го повика игриво, а после образът изчезна като пукнат мехур.
Аркониел изтича до мястото и усети магията във въздуха. Вдъхна я, с което събуди отдавна забравен спомен.
Преди години, докато още беше дете, беше си помислил, че е видял подобно чудо. Полузаспал в дома на някакъв благородник, бе се събудил рано сутринта, за да види как в другия край на залата от нищото изникват хора. Гледката едновременно го беше ужасила и възхитила.
Когато по-късно същата сутрин бе казал на Айя, с огорчение бе разбрал, че това било просто трик с боядисана стена и гоблен, поставен пред слугинския вход.
— В магията на ореските подобно заклинание не съществува — бе му казала Айя. — Дори ауренфеите трябва да се придвижват от място на място.
Разочарованието бе изчезнало, ала не и вдъхновението. Имаше много заклинания, които можеха да местят предмети като ключалки, врати или камъни. Все трябваше да има начин да бъдат преработени. С години си бе мислил за това, но не бе напреднал в работата си. С лекота можеше да плъзне грахово зърно върху килим, но не и да го накара да премине отвъд стена или врата, без значение колко разсъждаваше над това.
Аркониел се отърси от унеса. Това беше някакъв трик, а на всичкото отгоре умът му бе избрал точно този момент, за да го занимава със спомени.
Слабият повик на Лел отново достигна до него, отвеждайки го до пътека, която се виеше през гъст елшак. Земята започна да се спуска и в един момент стигна до блато.
Лел го чакаше там, заобиколена от тръстики, точно както я бе видял по-рано. Аркониел се взря в нея, опитвайки се да разгадае дали и това е илюзия. Но сянката й падаше върху земята, както и трябваше да бъде, а босите й крака потънаха в меката земя, когато тя направи крачка напред.
— Какво правиш тук? — повтори той.
— Чака те — отвърна вещицата.
Този път Аркониел пристъпи напред. Сърцето му биеше ускорено, но вече не се страхуваше от нея.
Тя изглеждаше по-дребна, отколкото я помнеше. Сега в косата й имаше повече бяло, но тялото й все така бе запазило формите си. И се движеше със същата предизвикателност, която някога така го беше смущавала. Вещицата направи нова крачка напред и постави ръце на хълбоците си, оглеждайки го със смесица от кокетство и неодобрение.
Сега магьосникът се намираше достатъчно близо, за да долови миризмата на билки, пот и влажна пръст — и нещо, което му напомняше за разгонени кобили.
— Кога… кога дойде? — попита Аркониел.
Лел сви рамене.
— Аз винаги тук.
— Искаш да кажеш, че си била тук, край замъка, през всички тези години?
— Помага на дома. Следва и пази. Помага дух не бъде гневен.
— В последното не си успяла особено — отвърна младият магьосник, показвайки й китката си. — Заради него животът на Тобин е същинска мъка.
— Щяло бъде по-зле, ако не направила, каквото Майка показала — закани се тя с пръст. — Ти и Айя не знае! Вещица прави дух, тя… — Лел повдигна кръстосани китки, сякаш вързани. — Айя казва: „Ти маха се, вещице. Не се връща.“ Но тя не знае. — Лел потупа слепоочието си. — Дух вика. Аз казала й, но тя не слуша.
— Риус знае ли, че си тук?
Лел поклати глава. Някакво насекомо се изтърси от косата й и се стрелна по голата й ръка.
