Аркониел гледаше как момчето с охотна крачка се отдалечава по покрива. Съмняваше се, че Тобин е чул и половината от урока. Нещо в кулата го бе разсейвало. Обръщаше се към нея всеки път, смятайки, че магьосникът не го вижда.
Младежът се изправи и погледна към нея. Затворените капаци по някаква необяснима причина винаги предизвикваха студени тръпки у него. Възнамеряваше да помоли херцога за разрешение да види въпросната стая на върха. Може би ако застанеше там, вдъхнеше атмосферата и докоснеше нещата, оставени от нея, можеше да разбере какво точно се е случило в онзи злощастен ден. Защото със сигурност нямаше да го узнае от Тобин. Няколкото пъти, в които Аркониел беше повдигнал темата, момчето беше утихнало по много притеснителен начин.
Магьосникът не обръщаше внимание на нелепите приказки на Нари за обладаване от духове и още по-нелепия й намек, че момчето по някакъв начин е предизвикало падането на принцесата. Ала колкото по-дълго оставаше тук, толкова по-остро осъзнаваше присъствието на мъртвото дете. Усещаше хладината му. И бе чул Тобин да му шепти, точно както бе рекла дойката. Откри, че се чуди какви ли отговори получава момчето.
Ами ако Тобин беше паднал онзи ден? За миг той си представи двете деца, гледащи го иззад капаците, единени в смъртта, както трябваше да бъдат в живота.
— Тук ще си изгубя ума — промърмори той, разпръсквайки зърната, за да ги изкълват птиците.
С надеждата да разсее мрачното си настроение, той слезе в тренировъчния двор и загледа как Тарин работи с Тобин. Капитанът със сигурност си разбираше от работата.
Наставник и обучаем бяха ухилени широко, обикаляйки се с дървените си остриета. Без значение колко много изискваше Тарин от момчето, Тобин винаги се стараеше да го зарадва, възхищавайки се открито на възрастния боец по начин, за който Аркониел завиждаше. Принцът си беше облякъл захабена кожена туника, а косата си беше привързал с ремък — тъмна миниатюра на светлия Тарин.
Аркониел се бе примирил, че тези уроци заковават вниманието на момчето по начин, който неговите тромави опити не можеха да постигнат. Никога не бе възнамерявал да стане наставник и подозираше, че не се справя особено удачно.
Недоверието на Тобин беше част от проблема. Аркониел го бе почувствал още в мига, в който пристигна. Оттогава нещата не се бяха променили кой знае колко. Беше уверен, че демонът има пръст в това. Той помнеше събитията от раждането си. Дали беше казал на Тобин? Нари не мислеше така, ала магьосникът оставаше убеден, че духът по някакъв начин е настроил Тобин срещу него още от самото начало.
Но въпреки това усещаше, че все повече се привързва към детето. Тобин можеше да бъде интелигентен и възприемчив, когато поискаше, а към всички, без Аркониел, се отнасяше любезно и топло.
Наскоро се беше случило нещо ново, което бе изпълнило магьосника със смесица от удивление и неспокойство. На няколко пъти момчето бе проявило способност да наднича в бъдещето. Преди седмица Тобин бе заявил, че ще дойде писмо от баща му, след което прекара целия следобед край портата. В крайна сметка действително се бе появил конник със съобщение от херцога, в което той казваше, че нямало да може да се върне за рождения ден на Тобин.
А преди няколко нощи бе разбудил Нари и Тарин, умолявайки ги да идат в гората, за да намерят лисица със счупен гръб. Бяха се опитали да го убедят, че само е сънувал, но Тобин толкова се беше разстроил, че капитанът най-сетне бе взел фенер и излезе навън. Скоро след това се беше върнал с мъртва лисица. Тарин се закле, че лисицата била прекалено далеч от замъка, за да може Тобин да чуе крясъците й. Когато запитаха момчето откъде знае, то бе промърморило, че демонът му бил казал, но отказа да рече нещо повече.
Тази сутрин също изглеждаше потаен и Аркониел предположи, че е имал друго видение. Сигурно то бе причината за разсеяното му поведение по време на урока.
Макар подобен дар със сигурност да беше предимство за един бъдещ властник, дали пък то не предвещаваше развитието на магическа сила? Щяха ли хората да приемат магьосница за своя кралица, неспособна да се сдобие с наследник?
Оставяйки Тобин и Тарин да се упражняват, Аркониел прекоси моста и пое в леса.
Крепостта потъна зад него и магьосникът усети как се оживява. Чистият есенен въздух прогони от него мрачната атмосфера, която бе вдишвал през последния месец. Внезапно се почувства благодарен, че се е махнал от странната къща и също тъй странните й обитатели, пък макар и за малко. Никакво количество прясна боя и мазилка не можеше да скрие гнилотата й.
— Бебето още те измъчва — изрече зад него глас, който не можеше да бъде сбъркан.
Аркониел рязко се извъртя, но пътят зад него беше все така празен.
— Лел? Зная, че си ти. Какво правиш тук?
