— Ранен ли си, принце? — Върху бузата му вече се издигаше мехур.
— Не.
Ки също се взираше в Тобин, но не изглеждаше разгневен.
— Значи това беше призракът?
— Понякога прави такива неща. Съжалявам. — Тобин искаше да каже още нещо, за да задържи топлата, удивителна усмивка насочена към него. — Не мисля, че отново ще те нарани.
— Не очаквахме гости, господарке — говореше на Айя Минир, сякаш нищо не се бе случило. — Надявам се няма да останете с лошо впечатление от дома ни. Щяхме да приготвим пиршество, ако знаехме.
Айя потупа иконома по ръката.
— Познаваме гостоприемството на херцога. Не са нужни пиршества. Кетилън още ли се разпорежда в кухнята?
Всички разговаряха, сякаш са стари приятели. Това никак не се харесваше на Тобин. Още от идването на първия магьосник нещата изглеждаха странно. Сега ставаха двама, а брат му ненавиждаше Айя дори повече от Аркониел — принцът бе усетил това по време на кратката атака.
Сега беше сигурен, че Айя е въпросната „тя“, заради която брат му бе плакал с кървави сълзи в сънищата му. А пък Нари бе казала, че Айя е приятелка на баща му, а и се отнасяше към нея като към почетен гост. Изкушаваше се да повика брат си отново, просто за да види какво ще се случи.
Но преди да е успял, забеляза, че другото момче го гледа. Ки бързо отмести поглед встрани, Тобин стори същото, посрамен, без да знае защо.
Икономът настоя вечерята да бъде поднесена на голямата маса в залата, макар бащата на Тобин да не си беше у дома. Братът на Тобин бе съборил новия балдахин, но това бързо бе поправено. Младият принц бе сложен да седне на бащиното място, между Айя и новия си компаньон, а Тарин им сервираше. Принцът искаше да говори с Ки и да го успокои, но откри, че е напълно безмълвен. Ки също мълчеше. Тобин го видя да хвърля неспокойни погледи из залата и към него при всяко блюдо. Оглеждаше се и за брат си, но духът се подчини и не се появи.
Възрастните не изглеждаха да забелязват неспокойствието му, а разговаряха помежду си. Нари, Аркониел и Айя говореха за хора, които Тобин никога не бе чувал дойката си да споменава до този момент, което отново го накара да изпита ревност. Веднага щом и последният десерт бе приключен, той се извини, възнамерявайки да се оттегли горе. Но Ки също се изправи, очевидно възнамерявайки да го последва. Може би това трябваше да прави спътникът му. Принцът промени посоката си и излезе в градината, следван от по-голямото момче.
Пълна есенна луна набираше височина в небето, достатъчно ярка, за да хвърля сенки.
Сам с непознатия Тобин се чувстваше още по-неловко. Искаше му се да си беше останал в залата, но щеше да изглежда глупаво да се върне тъй скоро.
След известно време Ки наруши мълчанието. Поглеждайки към крепостта, той каза:
— Домът ти е много хубав, принце.
— Благодаря ти. А твоят как изглежда?
— Като онази казарма там.
Накъсаният ръб на туниката отново привлече вниманието на Тобин.
— Баща ти беден ли е?
Едва след изричането на това се усети, че думите му можеха да прозвучат като обида. Но Ки само сви рамене:
— Не сме богати, това е сигурно. Прапрапрабаба ми била омъжена за роднина на кралица Кли и имала собствена земя. Но оттогава е имало толкова много от нас, че вече не е останало нищо. Татко казва, че това е проблемът в семейството ни — прекалено се отдаваме на страстите си. Онези от нас, които не бъдат убити, се плодят като зайци. У дома малките спят на пода като кученца, толкова сме много.
Тобин никога не бе чувал подобно нещо.
— Колко сте?
— Четиринадесет братя и дванадесет сестри — ако броим и копелетата.
Тобин искаше да знае какво е копеле и защо то би трябвало да се брои отделно, но Ки продължаваше:
— Аз съм от по-малките, от третата жена, а новата ни майка отново е трудна. Петимата най-големи вече се сражават в армията на вуйчо ти, заедно с татко — добави гордо той.
— Аз също ще бъда воин — рече му Тобин. — Ще бъда лорд като баща си и ще се бия с пленимарци по суша и вода.
— Разбира се! Ти си принц.
— Би могъл да дойдеш с мен и да си ми оръженосец. Като Тарин.
По-голямото момче мушна палци в колана си и кимна.
— Сър Ки? Харесва ми как звучи. У дома няма голям шанс да ми се случи подобно нещо.
И отново онази усмивка, караща Тобин да се чувства, сякаш вътре в него е изгряло слънце.
— Защо предпочиташ да те наричат Ки?
— Така ме наричат всички. Киротиус е дяволски… — Той замлъкна, посрамен. — Моля за извинение, Тобин! Искам да кажа, принце!
Тобин се изкиска с виновно възхищение. На него не му бе позволено да ругае. Нари казваше, че било просташко. Но хората на Тарин го правеха, когато си мислеха, че принцът не ги чува.
— Можеш да ме наричаш Тобин. Почти всички ме наричат така.
Ки нервно се огледа.
— По-добре да те наричам принце, когато останалите са наоколо. Татко казва, че щял здравата да ме напердаши, ако разбере, че съм се отнасял непочтително.
— Няма да му позволя! — възкликна Тобин. Брат му бе единственият, който някога го беше удрял. — Ще му кажем, че аз съм ти разрешил. След като съм принц, той ще трябва да ми се подчинява. Така мисля.
— Тогава всичко е наред — облекчено каза Ки.
