Куклата близнак полностью

Да, непрекъснато, прошепна брат му. Една кървава сълзица се спусна по бузата му, преди той отново да изчезне, отнасяйки със себе си илюзията за светлина.

Опипом, Тобин намери торбата и отново затърси първото стъпало. Мракът го замайваше, затова той запълзя по стълбите на четири крака, влачейки чувалчето след себе си. Много му се искаше да се облекчи, но не смееше да го стори в тъмното.

С изкачването си осъзна, че вижда звезди през тесните прозорци над себе си. Той ускори ход и откри, че вратата на върха на стълбището е отворена, точно както очакваше. Сега трябваше само да скрие куклата. Тогава щеше да намери гърне или дори отворен прозорец и да си легне отново.

Стаята беше пълна с лунна светлина. Брат му бе отворил капаците. Няколкото пъти, в които Тобин си позволяваше да мисли за тази стая, бе си спомнял уютно малко помещение с гоблени по стените и кукли върху масата. Но сега всичко беше разхвърляно. Спомените от последното му посещение тук още бяха откъслечни, ала видът на един крак от стол размърда нещо мрачно и болезнено в гръдта му.

Майка му го беше довела тук, защото се страхуваше от краля.

Заради страха си бе скочила от прозореца.

Бе искала той също да скочи.

Тобин влезе вътре и видя, че само гледащият на запад прозорец е отворен.

Същият прозорец…

Ето откъде идваше светлината. Той се приближи към него, сякаш белезникавото сияние на луната щеше да го спаси от всички сенчести страхове около него. Кракът му закачи облегалката на счупен стол, а после настъпи нещо меко. Ръката на кукла. Бе гледал как майка му изработва стотици. Някой…

Брат му…

… беше разхвърлял нещата й по целия под.

Топове плат бяха захвърлени в ъгъла. Мишки бяха изгризали купчините вълна за пълнеж. Обръщайки се бавно, Тобин напразно търсеше красивите й кукли, изобразяващи момчета. Намираше само откъслеци.

Нещо, може би гранче конци, тупна на земята и Тобин подскочи.

— Мамо? — дрезгаво попита той, молейки се да не е тя.

Защото не знаеше с кое лице ще се яви пред него, след като е мъртва.

Нов тропот, след който по пода се стрелна плъх, налапал парче вълна.

Тобин бавно отпусна болезнената си хватка върху чувалчето. Брат му беше прав. Това беше най-доброто място.

Никой не идваше тук.

Никой нямаше да я търси.

Отнесе торбицата до един осветен от луната ъгъл. Остави я на пода, придърпа стола над нея и струпа част от плата отгоре. Вдигнаха се облаци задушлива прах.

Готово.

Задачата бе държала страха му настрана, ала щом се изправи, той отново нахлу. Тобин бързо се обърна към вратата, опитвайки се да не мисли как ще слиза по стълбите в мрака.

Силуетът на майка му стоеше в рамката на отворения прозорец. Позна я по формата на раменете й и начина, по който косата й се стелеше около нея. Не можеше да види лицето й, очите или гънките около устата. Не знаеше дали е добре или ужасяващо, че тя прави крачка към него, протегнала ръце.

За миг Тобин увисна застинал във времето и в ужас.

Тя не хвърляше сянка.

Тя не издаваше звук.

Тя ухаеше на цветя.

Това беше прозорецът, от който тя се бе опитала да го изхвърли. Тя го бе завлякла тук, хлипаща и проклинаща краля. Тя беше го бутнала, ала някой го бе дръпнал назад и тогава си беше ударил брадичката върху перваза…

Споменът имаше вкус на кръв.

Тогава той по някакъв начин се раздвижи, стрелвайки се към вратата, хвърчейки надолу по стълбите, притиснал едната си ръка до грубата каменна стена, усещайки засъхналите птичи изпражнения под краката си и лишеите под пръстите си. Чу ридание и затръшване зад себе си, но отказваше да погледне назад. Сега виждаше целия път по стълбите надолу, воден от квадрата лунна светлина от вратата към кулата, която сега стоеше отворена. Той изхвърча през нея и я затръшна, без да го е грижа дали тя се затвори или някой е чул. Спусна се на долния етаж, оглушен от накъсания дъх на трескавите си дробове, смътно усещащ, че краката и ризата му са мокри. Осъзнавайки, че се е подмокрил, той застина точно пред стаята. Дори не помнеше кога го е сторил.

Потисна сълзите си, укорявайки се за слабостта си. Вмъквайки се в помещението, той се заслуша, за да се увери, че Ки още спи. Свали ризата и използва ръкава й и студената вода, останала в легена, за да се измие. Намери другата си риза в гардероба, сетне внимателно се мушна в леглото. Стараеше се да не раздвижва матрака, но Ки се сепна, взирайки се уплашено.

Гледаше право към призрака, застанал насреща му.

Тобин сграбчи момчето за рамото, за да не му позволи да извика.

— Не се плаши, Ки, той няма да…

Ки го погледна и нервно се засмя.

— Това си ти! За миг си помислих, че призракът ляга в кревата. На студенина го докарваш.

Тобин хвърли поглед към брат си, сетне отново към Ки. Другото момче не можеше да види призрака, вперил в него омразен поглед. Нямаше нужното око.

Но той пак изглеждаше уплашен, сякаш можеше да го види, когато попита:

— Мога ли да ти кажа нещо, принце?

Тобин кимна.

Ки се заигра с края на юргана.