— Не, но рано или късно и това ще стане, освен ако Риус не е склонен да представи сина си като идиот. Което ще направи задачата ни още по-трудна, когато времето настъпи. Не, смятам, че трябва да го приемем като нещо неизбежно. Сега той е на десет. Три години е максимумът, на който можем да се надяваме. А може би по-малко. — Тя поспря, намръщвайки се. — Моля се само да има достатъчно време да приеме ролята си, преди да трябва да встъпи в нея. Но това няма как да знаем.
Аркониел поклати глава.
— Той е толкова млад, толкова… — Затърси думата. — Отнесен. Трудно е да си представя съдбата, която лежи на тези тесни раменца.
— Приеми изпратеното от Светлоносителя — отвърна Айя. — Каквото и да стане, трябва да се постараем да използваме максимално онова, с което разполагаме. Засега задачата ти е да го държиш в безопасност и щастлив. От този момент нататък ти ще бъдеш моите очи и уши. И ако нещо… злощастно се случи с Ки… Съветвам те да не се привързваш към него.
— Зная. Това беше едно от условията, които постави херцогът. Бедният Ки е като агънцето, което бива угоявано за слънцестоенето.
— Той е тук по твое настояване, Аркониел. Никога не позволявай мекото ти сърце да ти пречи да съзираш сериозността на ситуацията ни.
— Почувствал съм докосването на бога, Айя. Никога няма да забравя това.
Тя го потупа по ръката.
— Зная. Кажи ми сега за Тобин.
— Страхът му към магия ме притеснява.
— Страхува се от теб?
— Не точно от мен, но… Много е странен! Когато дойдох, например, опитах се да го развеселя с няколко пъстри магии. Знаеш, илюзиите, с които се разсмиват децата на домакина.
— И той не се развесели?
— Ще речеш, че съм си отрязал главата и съм го замерил с нея! А когато все пак успях да му доставя удоволствие, показвайки му образа на Еро, демонът едва не опустоши стаята. Оттогава не съм се осмелявал да опитвам друго.
Айя повдигна вежда.
— Трябва да бъде изцелен от това, ако възнамеряваме да постигнем целта си. Ки може да ти е от полза в случая. Той много хареса дребните неща, които му показах по пътя за насам. — Тя се усмихна. — Още не си казал какво смяташ за избора ми.
— Съдейки по видяното тази вечер, избрала си отлично. Гледах го, когато демонът нападна. Той беше ужасен, но отиде при Тобин, вместо да избяга. Вече разбираше дълга си, дори и още да не познаваше своя повелител.
— Което е нещо рядко срещано за толкова млад човек. А случилото се с демона…? Това нещо необичайно ли е?
— Не точно, макар да беше по-яростно от всичките му прояви, които съм виждал от пристигането си. Аз също бях посрещнат по подобен начин. Той каза, че ме помнел, значи и теб трябва да е познал. Но това не обяснява нападението му над Ки. Той притежава ли някаква магия?
— Не, което е жалко, защото от него би излязъл много интересен магьосник. Ще бъде чудесен другар за Тобин. Сега, след като видях принца, трябва да призная, че беше прав. Болезнено му е нужна нормална компания. — Айя се обърна към кулата и сбърчи чело. — Само се надявам Ки да му повлияе, а не обратното. Очаквах Риус да стори нещо повече.
— Не му е лесно с демона и лудостта на Ариани. Никой от нас не предвиди това.
— Илиор донася и лудост, не само прозрение. — В студената, бледа светлина Айя внезапно заприлича на желязна статуя. Изображението вдъхна тъга на Аркониел. За пръв път, откакто я познаваше, той призна пред себе си колко хладна можеше да бъде наставницата му, колко откъсната от обичайната човечност. Беше виждал това и в другите магьосници — отдалеченост от това, което нему изглеждаше нормално чувство. Това произтичаше от дългия живот, бе му казала веднъж тя, ала Аркониел силно се стараеше да не вижда тази й черта.
Тогава тя се обърна към него с тъжна усмивка и мрачността изчезна. Айя отново се превърна в търпеливата му наставница, жената, която обичаше като втора майка.
— Видя ли нещо, когато демонът дойде? — попита той.
— Не, но го почувствах. Наистина ме помни и няма намерение да прощава. От писмото ти разбирам, че ти си го виждал.
— Само веднъж, обаче беше също толкова ясно, както виждам теб сега. Беше в деня, когато пристигнах. Той ме чакаше долу, където пътят излиза от дърветата. Изглеждаше точно като Тобин, с изключение на очите…
— Тук грешиш. — Айя откъсна стръкче мъртва трева и започна да го върти между пръстите си. — Не прилича на Тобин. Тобин прилича на него — или поне на това, което мъртвото дете щеше да представлява, ако беше останало живо. Това беше целта на магията на Лел — да даде на момичето вида на брат му. Само Илиор знае как изглежда Тобин в действителност. — Тя поспря, докосвайки брадичката си със стръкчето. — Чудя се какво ли име ще си избере след промяната?
Мисълта беше донякъде не ориентираща, но същевременно го върна към темата, която възнамеряваше да повдигне.
— Днес видях Лел. От това, което разбрах, тя е била тук през цялото време.
— Вещицата е тук? В името на светлината, защо Нари или Риус не са ми казали нищо?
— Не знаят. Никой не знае. Нямам представа как, Айя, но тя е последвала детето и сега живее някъде наблизо.
