— Няма нищо. Всички се губят тук — отвърна той и отвори вратата. — Свикнал съм.
Бърн живееше на един от безбройните завои на река Колорадо, преградена с повече от половин дузина язовири по пътя й през хълмовете на Централен Тексас. Язовирите образуваха броеница от езера с гористи брегове северозападно от Остин, като най-долните две от тях влизаха в територията на града, където Бърн бе построил уединения си дом.
Минаха под стелещата се от високите каменни стени на къщата глициния, която бе оформила истински навес във вътрешния двор. Бе поливал растенията по-рано сутринта и мирисът на влажна пръст и камъни все още изпълваше топлия предобеден въздух.
— Снощи ли пристигнахте? — попита Бърн.
Като влязоха в сводестия коридор от тухла и камък, измазани с бял хоросан, жената изостана на крачка зад него.
— Да, може да се каже.
Чудесно. Светлината в другия край на коридора проблесна приканващо, но те свиха през отворената врата в средата на тунела и се озоваха в ателието на Бърн.
Жената спря на площадката, за да огледа просторното помещение няколко стъпала по-надолу. Строено малко по малко през годините, най-вече от самия Бърн, ателието представляваше съчетание от бетон, разчупени стъклени стени и варовик, с висок полегат таван, поддържан от стоманени греди. Стъклената стена в другия край на помещението бе леко издадена над езерото, което бе шест метра под равнището на пода.
Той забеляза, че Бека спира поглед върху Алис, която, знаейки реда, бе преместила табуретката си до стъклената стена и ги очакваше там.
Бека не каза нищо, докато пресичаха помещението, за да стигнат до дебелата мескитова дъска, която служеше за масичка. Имаше няколко кресла и канапе.
— Това е Алис — каза Бърн.
Алис се усмихна. Бека Хейбър кимна замислено.
Бърн й предложи да седне на канапето, но тя предпочете едно от креслата. Седна с плътно долепени един до друг крака, обути в сандали, придържайки кутията на коленете си. Погледна Алис.
— Работата е… хммм, от доста личен характер — промълви тя.
Той кимна.
— Знам, но няма проблем. Тя няма да разбере какво говорите.
Бека Хейбър се взря в Бърн.
— Глуха ли е?
— Не…
— О, китайка значи.
— Да, китайка, но семейството й е дошло в Съединените щати поколения преди моето. Няма да ви разбере, защото има мозъчно увреждане. Получи го след злополука с водни ски преди около година.
— Какво означава „няма да разбере“?
— Сложно е. Мозъчните увреждания са странно нещо. Прекъсване на когнитивните връзки или нещо подобно.
— Прекъсване на когнитивните връзки?
Бърн се бе надявал, че тя просто ще приеме факта и ще преминат към работата. Но реакцията й бе същата, която той забелязваше у всички, на които обясняваше състоянието на Алис: недоумение и куп въпроси.
— Най-общо казано, тя не разпознава и не разбира смисъла на думите — отговори той.
През последните години си бе подготвил една подробна и една кратка версия на това обяснение. Сега щеше да предложи кратката.
— Макар да не разбира смисъла на думите, които чува, тя говори гладко. Искам да кажа, с нея може да се води разговор. Спира, когато трябва, за да те изслуша. После говори тя. Дори си служи правилно с интонацията. Но нищо не се получава. Няма никакъв смисъл. Най-странното е, че си мисли, че разбира разговора. Така я караме.
Бека отново погледна Алис, която също се взираше в нея с птиче любопитство, без да чувства неудобство.
— Коя е… Коя е тя?
— Дъщеря на стари приятели. Всъщност аз съм неин кръстник. — Той придърпа едно кресло и седна от другата страна на масичката. — Успокоява се, като ме гледа как рисувам, а и открихме, че това оказва известен терапевтичен ефект върху нея. Майка й я води тук по два-три пъти седмично, за да ме наблюдава, докато работя. През това време пазарува и гледа да си свърши някоя работа.
— Не ви ли пречи?
— Никак. Говорим, слушаме музика…
— И тя не казва нищо смислено?
— Не.
Алис продължаваше да наблюдава Бека Хейбър втренчено, като полюшваше крак и правеше балони с дъвката си.
Сякаш за нея жената бе никакъв непознат предмет и тя се опитваше да открие предназначението му. Това съвсем не подейства успокояващо на Бека Хейбър, която и бездруго вече се чувстваше малко напрегната.
— Да видим какво носите — каза Бърн.
Поглеждайки колебливо още веднъж към Алис, Хейбър се наведе напред, внимателно постави кутията на масичката и я отвори. Вътре имаше човешки череп, положен в гнездо от хартиени изрезки. Тя пъхна палец в големия отвор в основата на черепа и го извади от кутията. С другата ръка извади подковата на отделената долна челюст.
С учудваща сръчност разтвори челюстта със зъбите, обърнати настрани, върху загорялото си голо коляно. После обърна черепа към Бърн и го закрепи на бедрата си.
— В добро състояние е — каза тя, сякаш бяха студенти по медицина на упражнение, и погледна надолу към черепа.