Бърн се върна в предната стая и се качи по стълбите, като преди това угаси лампите. Стълбището извеждаше до просторно ателие на третия етаж, отрупано с принадлежностите на художническия занаят. Миришеше на дърво, смоли и маслени бои. Редицата прозорци откриваше гледка към върховете на дърветата в парк „Мексико“.
В другия край на ателието беше спалнята — дълга, с прозорци към улицата, със същия изглед към парка като от ателието. В дъното имаше врата към тераса на покрива. Спалнята на Джуд. Дрехите му в гардероба. Бърн провери размерите на костюмите и ризите. Същите като неговите. Стилът и цветовете точно съвпадаха с неговия вкус. Подобни можеха да се намерят и в неговия собствен дрешник.
Отиде в банята и застана пред мивката. Самобръсначката на Джуд стърчеше от зелена стъклена купа върху мраморния плот. Имаше висока златисто-черна цилиндрична кутия с талк. Шишенце с одеколон. Бърн го взе и поднесе към носа си. Най-тъжният аромат, който можеше да си представи.
Жилището изведнъж му стана някак близко и познато, сякаш се бе озовал в собствения си дом след смъртта си, копнеещ отново да бъде жив, неописуемо тъжен, че е оставил толкова много след себе си.
Внезапно му се стори, че чува отварянето на вратата на долния етаж. Той затаи дъх и се подпря на мивката, защото главата му леко се замая.
— Джуд? — прозвуча женски глас. — Ей! — извика тя. — Кога се прибра?
Чу затварянето на вратата и стъпките й по дървения под на стаите. После нагоре по стълбите.
Бърн замръзна на мястото си, гледайки се в огледалото, докато стъпките приближаваха и скоро стигнаха площадката пред ателието. Какво, по дяволите, да прави?
— Джуд? Защо не си си прибрал пощата?
Тя тръгна през ателието. Сигурно е видяла, че в банята свети, предположи той. Побърза да излезе оттам, мина през спалнята и се спря пред вратата на ателието.
— Хей! — извика тя с широка усмивка, като го видя да излиза от спалнята.
Приближи се до него и го целуна с неочаквана нежност, после го притисна силно към себе си и зарови лице във врата му.
Той я прегърна. Извивките на тялото й бяха нови и непознати за него. Беше напрегнат, очаквайки всеки момент тя да се отдръпне, разбрала, че не е Джуд. Но това не стана.
— Толкова време мина — прошепна жената, продължавайки да притиска лице към врата му.
Бърн усещаше мириса на косата и натиска на гърдите й. Разпозна лицето от бронзовата пластика и от две от рисунките на голи тела.
Тя се поколеба за миг, преди да се отдръпне и да го погледне озадачено, като продължаваше да го прегръща, с лице на сантиметри от неговото.
— Добре ли си?
Беше мексиканка, малко над трийсет. Дългата й до раменете черна коса беше гъста, небрежно разделена на път, обрамчваща забележително асиметричното лице. Очите й бяха големи и черни, а кожата около тях — леко потъмняла. Устните й бяха пълни и съразмерни, с ярко изразена съблазнителна вдлъбнатина между горната устна и носа. Ъгълчетата на устата й бяха съвсем леко подвити нагоре, без това да изглежда като усмивка.
Той забеляза всичко това в краткия миг, докато тя го прегръщаше с лице толкова близо до неговото, че първият му инстинкт бе да се наведе и да я целуне.
— Просто съм уморен отговори той, очаквайки отново да види в очите й уплаха при звука на гласа му. Но такава не се появи.
— Е, да пийнем по нещо — предложи тя и отдръпна ръцете си от тялото му със съжаление, сякаш не можеше да се насити да го докосва. — Разкажи ми къде беше и какво прави.
Гласът й бе в ниския регистър, но не дрезгав, просто плътен.
Тръгна през ателието. Имаше дълги бедра. Носеше дълга до коляното черна пола и бяла блуза.
— Бях при Клаудио цял следобед — каза тя уморено, докато отваряше шкафа край прозорците, откъдето извади зелена бутилка джин. До нея имаше малък хладилник, от който извади лед, пусна по няколко кубчета в чашите и затвори вратата му с крак.
— Как мина пътуването? — попита, наливайки по малко джин в чашите. После отвори книжна торба, която очевидно бе донесла със себе си, извади лимон и го наряза. Изстиска двата резена в чашите едновременно, по един във всяка ръка.
Обърна се и му подаде чашата, като отметна тъмната коса от лицето си. Погледнаха се.
— Какво има? — попита тя.
Струваше му се невъзможно, но се насили да пристъпи напред и да поеме чашата. Коя, по дяволите, беше тази жена? С Джуд ли бе живяла? Не беше се сетил да провери за женски дрехи в спалнята. Защо Мондрагон не бе споменал, че Джуд живее с жена?
Трябваше да каже нещо, за бога.
— Какво прави у Клаудио? — попита той. Беше толкова притеснен, че гласът му се бе променил. Опасяваше се, че ще започне да се поти.
Тя го погледна учудено.
— Как какво?
Мамка му.
Мълчание. Той отпи от джина. Какво, по дяволите, да прави? Къде се губеше човекът, който трябваше да е тук, за да предотврати подобни изненади, преди да са го инструктирали?
Тя го гледаше изпитателно.
— Обичайното — каза тя и също отпи, като го гледаше над ръба на чашата с тъмните си очи, изпълнени с подозрение и изострена предпазливост.