Изгуби представа за времето. Чуваше звуци откъм парка от другата страна на тясната улица. Причуха му се стъпки по тротоара под дърветата. Минаха може би часове — умишлено не си поглеждаше часовника, — преди да се умори да стои до прозорците. Заобиколи леглото, съблече се, метна дрехите си на стола и внимателно се пъхна под завивката.
Ръката му посегна към мобилния телефон на второто иззвъняване, но когато го взе, беше още прекалено сънен.
— Да.
— Джуд — чу се глас отсреща. — Минго е.
Но преди Бърн да успее да отговори, някой грабна телефона от ръката му. Все още замаян, с мъка отвори очи. Стаята бе изпълнена със синкав здрач. Объркан, той лежеше неподвижно.
— Si — чу женски глас до себе си.
Бе се подпряла на лакът с гръб към него.
— Quien es este? Кой е? — Пауза, докато отсреща отговорят. — Не, той е болен. — Пауза. — Кой се обажда? — Пауза. — Два-три дни. — Пауза. — Si. Si. Bueno.
Все още подпряна на лакът, тя изключи телефона. Виждаше профила й на фона на светлината от прозорците.
— Каза ли ти нещо? — попита тя.
Бърн беше вече буден. Мъжът бе казал нещо, да…
— Май каза, че е Минго…
— Минго?
— Да. Да, той… това каза.
— Минго.
— Да.
Тя мълчеше и го гледаше, макар лицето й да оставаше в сянка — светлината идваше откъм гърба й.
— Не отговаряй на обаждания — прошепна тя, остави телефона до себе си и отново легна.
Той се обърна на една страна и я погледна. Лежеше по гръб. Чаршафът се бе смъкнал до кръста й. Голите й гърди се белееха на бледосинкавата светлина. Взираше се в мрака над себе си и той забеляза проблясък на влага в очите й.
Лежаха така дълго време и очите й все още бяха широко отворени, когато той пропадна в бездната на съня.
Кулите близнаци гледаха към „Рубен Дарио“ и към огромния парк „Чапултепек“ в сърцето на Мексико Сити, разпрострял се върху площ от хиляда и шестстотин акра. Някога дворец на ацтекския владетел и поет Несахуалкойотл, „Чапултепек“ сега бе резиденцията на мексиканския президент.
Създадени от американската проектантска фирма „Сизър Пели & съдружници“, кулите в постмодернистичен стил бяха най-скъпите жилищни сгради в града, изградени от тъмно стъкло, теракот и тухли. Там живееха някои от най-богатите хора в Латинска Америка, за много от които се говореше, че са натрупали и поддържат богатствата си със съмнителни средства.
Входът на оградения със стена комплекс бе съоръжен със сигнално-охранителна система, но истинската охрана бе в ръцете на мъжете в тъмни костюми и слънчеви очила, които се мотаеха в сянката на дърветата край булеварда и околните, потънали в зеленина улици. С автоматични оръжия, окачени под разкопчаните сака на лъскавите костюми, те пушеха с безизразни лица. Като слепи змии на входа на дупката си, усещаха опасността и без да я виждат.
Дори нощем Висенте Мондрагон наблюдаваше светлините на президентския дворец от апартамента си на двайсет и деветия етаж на едната кула. В Мексико винаги се чувстваше по-различно, още с пристигането. Там беше по-предпазлив, даваше си по-ясна сметка за дълбочината на водите, в които плува.
Бе пристигнал късно следобед, още преди Пол Бърн да е напуснал Остин. Също като президента, и той бе кацнал с хеликоптер на специалната площадка на покрива на сградата, след като бе излетял от частното си летище в югозападния край на Санта Фе. Сега стоеше край една от витрините с лицата, подредени по същия начин както в Хюстън плаващи в островчетата мека светлина, пръснати из сумрачната стая.
Със смутен, но решителен вид. Лекс Кевърн седеше в характерния за обиталището на Мондрагон здрач, изпълнил с едрото си тяло един от кожените фотьойли.
— Внимавай с тия видеозаписи на момичето — обади се Кевърн. — Ако попаднат в някоя шибана нелегална порноверига, ще те убия със собствените си ръце.
Чу се шумът на флакона, с който Мондрагон пръскаше предната част на главата си. Облачето капки проблесна и се разсея в бледата светлина от витрината.
— Той дори не се възпротиви — отвърна Мондрагон. — Като видя снимките, веднага клекна.
— Е, добре.
— Това притеснява ли те?
— Кое, че не е вдигнал врява до небето ли? Ако е като Джуд, не би го направил. Хванал си го за топките — нямало е смисъл да хаби енергия. Но според мен няма да забрави какво си му причинил. На твое място, след като всичко свърши, ще направя каквото трябва с тези снимки.
— И защо мислиш, че аз няма да го направя?
— Не знам, Висенте. Защо?
Мондрагон се приведе над лицето във витрината. Беше на испанка — бедна, но красива млада жена от Тарифа, починала от заболяване на кръвта. Бе продала лицето си срещу остатъка от ипотеката върху неугледната къщичка на майка си на брега на Гибралтар. Старицата бе седяла до прозореца, взирайки се по посока на Танжер, потънала в спомени от младостта си в Мароко. Мондрагон помнеше повечето от историите, свързани с лицата, особено тази, защото беше много тъжна. От момичето би могло да излезе кинозвезда или най-малкото дяволски добра любовница.
Той се изправи и се приближи до Кевърн в тъмния ъгъл.
— Чакам да падне и другата обувка — каза той.
— Е?
— Мехия. Ако някой разбере за Джуд, какво ще правим с нея?