Тази мисъл би трябвало да го е поразила като гръм още в мига, в който чу предложението на Мондрагон в Хюстън, но не се беше случило. Беше си помислил, че всичко му е ясно, но се бе лъгал. Наистина. Реалността на положението го връхлетя с цялата си сила едва след това интимно докосване до дреболиите от живота на Джуд, едва след като се бе видял в неговите дрехи и бе спал в едно и също легло с жената, с която Джуд навярно бе спал, едва след мига пред огледалото, в което съзря лицето на Джуд. Животът му зависеше от възкресяването на лицето в огледалото. Ако му се искаше да живее, Джуд трябваше да се прероди, цял-целеничък.
Стоеше до прозорците на ателието, когато чу отварянето и затварянето на входната врата. След няколко минути бързите стъпки на Сузана прекосиха всекидневната и се спряха в началото на стълбите.
— Джуд — извика тя.
Хванат неподготвен, го обзе паника, но бързо се овладя.
— Да — подвикна в отговор.
— Нося закуска. Искаш ли кафе?
— Току-що пих — каза той и я чу да тръгва нагоре по стълбите.
Отдалечи се от прозорците и бе стигнал до средата на ателието, когато тя излезе на площадката и го видя. Бързите й стъпки изведнъж спряха, сякаш някой я бе повикал по име, после бавно се приближи до него. Държеше бяла торбичка със закуските, а изразът на лицето й бе смесица от изненада и усилие да я прикрие. Огледа го изпитателно от глава до пети.
Като стигна до него, тя протегна ръка и нежно я сложи на бузата му. Гледаше го така, сякаш не беше пред очите й, а се опитваше да си го спомни. После отпусна ръката си и опря длан върху гърдите му, усещайки биенето на сърцето.
Изведнъж се отдръпна, заобиколи го и сложи закуските на масичката пред канапето на няколко крачки от него.
— Трябва да тръгваме — каза тя с гръб към него, после смъкна чантата от рамото си и затършува из нея. — Хапни набързо. Ще ни отнеме час, за да стигнем.
Слязоха долу и в тихото утро се озоваха на Авенида Мексико. Бърн чуваше грохота на града, долитащ от всички посоки само на няколко пресечки от тях, но паркът бе остров на спокойствието, където най-силният звук бе чуруликането на птиците от клоните на високите дървета.
Сузана извади кодирания си мобилен телефон и се обади на някого. Размениха няколко реплики, после проведе още един разговор. След това тръгнаха по улица „Теотиуакан“ към „Амстердам“, където взеха такси и се отправиха на юг по „Инсурхентес“.
— Този маршрут е добър, ако не искаш да те проследят — каза тя, като се обърна и погледна през задното стъкло. — Движението тук винаги е ужасно натоварено, тъй че ако някой реши да те следи, ще се наложи да поеме доста рискове. Рано или късно ще се издаде, тъй като ще трябва да мине на червено, да се промъкне през задръстени кръстовища или да отнеме предимство.
През следващия половин час следваха безопасния маршрут. Вместо да отбият към улица „Койокан“, както бе казала на шофьора, в последния момент Сузана го накара да поеме към „Сан Анхел“, нагоре по стръмните и тесни калдъръмени улички. Обади са на двама приятели, чиито дворове имаха обща стена в градините отзад, макар отпред да излизаха на различни улици. Прехвърлиха се през градините им, взеха друго такси и се върнаха в града по „Инсурхентес“.
Скоро стигнаха до Рома Норте, където повечето варовикови сгради от края на деветнайсети век бяха оцелели. Сивите им каменни стени бяха прорязани от тъмни бразди — резултат от замърсяване в продължение на цяло столетие. Слязоха от таксито в началото на тясна пресечка и като повървяха известно време, стигнаха до малък горист парк с площад, наречен „Рио де Жанейро“.
Сузана спря и отново се обади по телефона, без да откъсва очи от стара сграда в неокласически стил, скрита зад дърветата. Когато от нея излезе мъж и запали цигара, те влязоха в парка и се насочиха към отсрещния му край, подминавайки копие на „Давид“ от Микеланджело, издигащ се сред воал от ситни капчици във водоскока насред парка. После пресякоха улицата, минаха край мъжа с цигарата, който не им обърна никакво внимание, и влязоха в сградата. Качиха се по мраморното спираловидно стълбище, обиколиха площадката и влязоха през една от трите врати.
Две жени, едната с червеникавокафява коса, другата — мексиканка, вдигнаха очи от компютрите, поставени върху сгъваеми маси. Очевидно очакваха Сузана и Бърн, но погледите им се насочиха най-вече към него. Той долови възхищението им. На масите имаше мобилни телефони, мазни хартиени пликове, празни пластмасови бутилки и чаши от кафе. И двете жени носеха на кръста си кобури с пистолети.
— Да — каза блондинката. Изправи се, погледна Сузана и без да поздрави, кимна встрани и добави: — Той е вътре.
— Хайде — каза Сузана на Бърн.
Прекосиха помещението, в което нямаше други мебели, освен двете маси и столовете, и отвориха вратата на друга стая.
Едрият мъж с широки рамене и дебел врат, който бе клекнал до кашон с картонени папки, вдигна очи.