Взеха такси до „Пассо де ла Реформа“, а оттам — друго до едно кафене на модното „Авенида Масарик“ в Поланко. През целия път Сузана мълчаливо гледаше през прозореца на колата. Поръчаха си кафе и седнаха на малка маса в ъгъла. Сузана веднага заговори:
— Това, което направих, беше малко извън правилата — обясни тя, имайки предвид посещението при Кевърн. — Току-що преместиха щаба на операцията на ново място и така рискувах да го разкрия. Кевърн беше направо бесен.
Лицето й беше уморено и сериозно.
— Но се налагаше да свърша две неща. Първо, да разбера каква е работата с този Минго. Изненада ме това, което каза Лекс, но всъщност не знаех какво да очаквам. И второ, исках вие двамата да се срещнете.
— Нямаше ли да се срещнем, ако не бях дошъл с теб?
— Вероятно не. Той би предпочел да стои далеч от теб. Отношенията между Лекс и Джуд се основаваха на взаимното уважение. Не бяха приятели. Никой от тях нямаше приятели. Имаха информатори, източници, обекти, агенти, началници, подчинени, любовници, но не и приятели. Въпреки това той преживя тежко смъртта на Джуд. Особено заради работата, която трябваше да свърши. Или си мислеше, че трябва да свърши.
Разказа му за смъртта на Джуд, за видеозаписа на Агенцията за федерално разследване, за случилото се с останалите членове на групата, за това как са намерили тялото на Джуд, за плана на Кевърн да използва Бърн като негов двойник, за замисъла му да си послужи с черепа на Джуд, за да го привлече в играта, и за това как е започнал осъществяването на плана си, преди да е получил разрешение от тесния кръг хора, дали ход на цялата операция.
Всичко това бе разказано с тих и спокоен тон, важността на думите бе смекчена от нейното овладяно държание, така че смисълът им следваше разказа с известно закъснение. Когато свърши, Бърн бе смаян от дързостта на действията на Кевърн. И от плашещото безразсъдство на онова, в което се бе забъркал. Чувстваше се като човек, съборен на земята от внезапен удар в главата, но въпреки това се опитваше да събере мислите си. Сузана мълчеше и чакаше реакцията му.
— Един въпрос — каза той. — Мондрагон ще използва ли снимките, ако откажа да върша това? Онези хора ще му позволят ли да съсипе момичето?
— Не, няма да го направят. Но в същото време не могат и да оставят Байда да прави каквото си иска. Правят избор. Създават верига.
— Верига?
— Създават верига между себе си и теб. Всяка нова брънка те отдалечава от тях и тъй като всяка брънка е самостоятелно звено, реалният контрол, който могат законно да осъществяват върху нея, намалява. Отговорността им — също. Колкото повече брънки, толкова по-лесно е за тях да отричат.
— Да, но когато Вашингтон дръпне своя край на веригата, другият започва да дрънчи.
Тя не отговори. Бърн я гледаше изпитателно.
— Защо ми казваш всичко това?
— Въпросът е личен. Казах ти и преди, казах го и на Кевърн — в тази операция ние сме неразделно свързани. Налага се да поемем отговорност един за друг, а за да стане това, ти трябва да придобиеш максимално пълна представа за нещата. Въпрос на оцеляване.
Да, помисли си Бърн, току-що разбрал колко трудно е дори за Сузана да получи пълна представа за нещата. Спомни си изненадата, изписана на лицето й, когато разбра за Джуд и Минго.
Господи. Каква каша от емоции! Беше уплашен. Изпитваше неудържимо любопитство към нещата от живота на Джуд. Ужасяваше се при мисълта, че снимките на Алис ще излязат на бял свят и че Дана и Фил никога, при никакви обстоятелства, няма да могат да го погледнат в очите, както преди.
Но нямаше връщане назад. Да, беше приел да участва в играта, така естествено, както приемаше падането на нощта, хода на времето и неизбежността на смъртта.
Следобед Бърн продължи да чете файловете. Пренесе лаптопа на дивана в ателието и потъна в морето от информация. Когато имаше въпрос, заедно със Сузана изясняваха всяка подробност. И двамата бяха твърдо решени Бърн да усвои колкото се може повече информация за краткото време, с което разполагаха.
Стигнаха до Гази Байда.
— Може би главното при него е, че не е типичният терорист на Хизбула — каза Сузана. — Първо, той не е сърдит млад човек. Роден е през хиляда деветстотин петдесет и четвърта в Бейрут, единствено дете на родители, чиито биографии като че започват с раждането на сина им. Не знаем нито откъде са, нито нещо за произхода им. Баща му бил търговец на платове и когато Гази бил на осем години, семейството емигрира в Мексико Сити, където вече има голяма ливанска общност. Там Гази учи в частни американски училища и усвоява добре английски и испански. Когато идва време да следва, постъпва в Тексаския университет в Остин. Там си прекарва добре. Харесва му свободният живот на заможен студент. Атмосферата в университета му допада. Спорт, събирания… Дори членство в братство. Жени. Бил приятен и чаровен. Накратко, отживял си.