През изминалите няколко дни Бърн не можеше да избяга от смътното чувство, че непрекъснато го придружава призракът на Джуд. Джуд бе навсякъде — избързваше пред него, изоставаше, надничаше през рамото му. Когато разговаряше с някого, той като че ли се обръщаше към двойника му. Бърн полагаше огромни усилия, за да схване скритите значения, намеците и нюансите в техните думи. Но сега двойникът — брат му — придоби съвсем различно измерение.
— Боже господи! Джуд е бил… той… — промълви и млъкна. Искаше да го каже направо. — Той го е вършил и преди.
Сега Бърн бе сигурен, че тя го гледа в старото зацапано огледало, използвайки го за посредник, който може би ще направи истината по-безболезнена или по-понятна.
— Да — отвърна простичко тя.
— Това ли… това ли е правил?
— Правил го е. Само това знам.
— Той ли ти го каза?
— Да.
Бърн бе зашеметен и знаеше, че тя го усеща, дори в сумрака на дъждовната нощ, и знае, че го измъчват безброй въпроси.
Продължавайки да го гледа през пъхнатите в косата си пръсти, тя каза:
— Виж, знам, че въпросите не ти дават мира, но точно сега нямаме време за тях. — Измъкна ръце от косата си и прегърна коленете си. — Искам да вникнеш в ситуацията, в която се намираше Джуд. Това ще ти помогне да разбереш с какво си имаме работа. Просто… просто ме послушай. Обещавам, че ще творим за това по-късно. Ще ти кажа всичко, което знам. Но не сега.
Бърн не бе в състояние да произнесе нито дума. Кимна. Само толкова можеше.
— Добре — каза тя.
Чу я да си поема дъх, преди да продължи.
— Не биваше да изглежда като нагласено убийство. Никакви бомби, никакви клопки, никакви ракети, изстреляни от хеликоптер. Не биваше да прилича на политическо убийство. Не забравяй поверителния характер на задачата. Джуд трябваше да го направи така, че да изглежда като наркоубийство. Да му припише фалшива самоличност. Или още по-добре — да го накара да изчезне. Байда води потаен живот. Защо да не умре също така потайно? Все едно никога не е съществувал. Джуд знаеше, че няма да е лесно.
Бърн се опита да се съсредоточи върху практическата страна на въпроса. Да не мисли за онова, което го обърква — генетичния фактор, и да си изясни какво се очаква от него.
— Не можеше да го направи в Сиудад дел Есте — продължи тя, отново използвайки огледалото за посредник. — Това би било равносилно на самоубийство. Там Байда е добре охраняван. Получихме информация, че ще идва в Мексико, и решихме, че тук ще е по-лесно, защото разполагаме с повече ресурси. И точно тогава Джуд бе убит. Разследването бе предадено на Мондрагон, а теб те вербуваха, за да вкараш Байда в капана.
След известно колебание тя каза:
— Преди да продължим нататък, искам да знаеш още нещо, — отново колебание. — Първата ти среща с Байда… Ние не знаехме какво е научил през месеца и преди Джуд отново да се появи. Нямаше как да разберем. Джуд бе нашият вътрешен човек. Нямахме друг информатор. Ако Байда по някакъв начин бе научил истината за Джуд — че всъщност е бил убит в Тепито… те щяха да те ликвидират.
Тя застина неподвижно като завесите на прозореца.
— Мондрагон ти спести това. Ние също. Имаше малка вероятност — е, не бяхме прави, защото нямахме ни най-малка представа за степента на тази вероятност — да не се върнеш от първата си среща с Байда.
Бърн се взря в тъмните й очи в огледалото и изведнъж Сузана се превърна в напълно непознат човек. Внезапно почувства близостта й на леглото до себе си като опасност, сякаш лежеше до случайна жена от улицата. Маниерите й, погледът й, дори паузите и мълчанието й внушаваха чувството, че в нейно присъствие още в следващия миг може да се случи всичко от най-обикновеното до фантастичното, с еднаква вероятност. Тя просто не съзнаваше това. Бърн нямаше представа коя е. Не знаеше нищо за нея, за живота й преди мига, в който бе влязла в стаята.
— Помниш ли колко се разстроих, когато разбрах, че Джуд е работил с Минго зад гърба ми? — каза тя замислено. — Знам, личеше си колко ме заболя.
Тя млъкна и когато отново заговори, гласът й беше тих и кротък, като че се боеше да продължи.
— Да работиш под прикритие с един партньор е по-сложно, отколкото можеш да си представиш. Това е клише, знам, но с него бяхме близки в един много специален смисъл. Никой не може да го разбере, ако не го е изпитал сам. А малцина имат нужните качества за това.
На фона на шумоленето на дъжда думите й звучаха като изповед. Тя бе навела глава и почти бе опряла брадичка на коленете си. Очите й проблясваха в огледалото, втренчени в него изпод кичурите тъмна коса.
— Това, което с Джуд търсехме един в друг и си давахме един на друг през последната година, бе като саможертва. Бяхме скъсали всички спасителни въжета, за които хората се държат, и падахме в свободен полет. Против всички свои инстинкти се бяхме вкопчили във вярата, че другият ще чака там, в края на полета. Бяхме си верни до смърт.
Тя се прокашля и продължи да гледа Бърн.
— Но такова доверие си има цена. То завинаги променя нещо в теб.