Дъждът се усили. Нямаше никакъв вятър и капките падаха право надолу, шибаха листата на лавровите дървета под прозореца и трополяха по паважа.
— Исках да го знаеш. Бях ти казала, че можеш да ми имаш доверие, а…
Гласът й замря. Не можеше да намери сили да го каже направо, а това не беше типично за нея.
— Не бих постъпила така с Джуд. Никога. Не трябваше да постъпвам така и с теб.
Тя млъкна и Бърн имаше чувството, че се издига над леглото сред шумоленето на дъжда.
— Казвам ти всичко това… — заговори тя, като заряза огледалото и се обърна право към него — … защото… оттук нататък ще става още по-трудно. Искам да знаеш… че ще ти бъда вярна така, както бях и на Джуд. Готова съм да тръгна срещу инстинктите си… и да те чакам в крайната точка на свободното падане.
Продължаваше да го гледа. Беше толкова близо до него, че можеше да протегне ръка и да докосне лицето й. Не знаеше какво да каже. Току-що му бе обяснила, че е била готова да рискува живота му, за да разбере дали той може да мине за Джуд. А после, почти веднага, му се бе врекла във вярност, заместваща предаността към идеите, които й бяха дали възможност да го предаде. Първото откровение бе шокиращо; второто изглеждаше безразсъдно.
Дъждът спря също така внезапно, както бе започнал. Тишина. И после — звук от отцеждащи се капки, като далечен шепот от света на мълчанието.
— Какво, за бога, очакваш да отговоря? — попита той.
Странно, но не беше ядосан. Просто не знаеше какво да каже. Въпреки всичко й вярваше. Вярваше както на предателството й, така и на засвидетелстваната лоялност. Смущаваше го само фактът, че бяха заявени почти едновременно.
Тя отпусна колене, изви тяло и стана от леглото. За миг постоя с гръб към него, после седна на стола до нощното шкафче с разтворени крака, мушнала ръце в набралата се между краката й рокля, все още разкопчана до кръста. Гледаше към прозореца. Силуетът й бе светлосин на фона на мократа светлина.
Градът бе изчезнал, а вселената бе просто една подгизнала тъмнина, докъдето въображението можеше да стигне.
Мондрагон не можа да заспи и затова направи онова, което се превръщаше в начина му на живот — да обикаля из уличките на града в късните часове на нощта. Докато гледаше през потъмнените стъкла, мислите му понякога се връщаха към познатото самосъжаление, друг път ги засмукваше нажежената вихрушка на омразата. Така или иначе, в крайна сметка винаги се стигаше до омразата му към Гази Байда. Люта рана, която никога нямаше да заздравее.
Почти бе прекосил града, когато Кито му се обади и докладва, че са хванали едно от момичетата на Доминго. Той веднага нареди на шофьора си да тръгне към кварталите край международното летище „Бенито Хуарес“. По пътя получи второ обаждане за Естел де Леон Ферес, чието име го изпълни с надежда в мига, в който го чу. Той знаеше това име, знаеше и възможностите, които криеше.
Мондрагон напръска лицето си. Отпи от чашата с чисто уиски. Тази вечер цялата предна част на главата му пулсираше. Стрес. Това беше причината. Бог знае защо стресът влошаваше нещата.
Главата му гореше. Напръска се отново. Искаше да затвори очи и да изчака разхлаждащото въздействие на аналгетика, но не можеше. Седеше в полумрака на колата, поглъщайки с очи всичко, до което се докосваше погледът му. Очните ябълки се въртяха във всички посоки като прожектори, които не могат да бъдат угасени.
Отпи поредната глътка. Беше на ръба. Още чашка, и няма да е в състояние да разсъждава ясно. Ще попадне в зоната — в онзи слой на абсолютно убедителната самозаблуда, където ще му се струва, че разсъждава нормално, като пилот, издигнал се прекалено високо без кислород. Такава беше съдбата му, откакто го лишиха от лице — да балансира на ръба на самозаблудата, да бъде постоянно изкушаван от облекчението, но да не дочака избавление.
Мондрагон отново обърна глава към прозореца. Лекото изместване на фокуса накара градът да препусне с бясна скорост край колата, а после собственото му ужасяващо отражение отново се взря в него: само очи и устни.
После извади тънка прозрачна маска. Моделирана с формата на лице, тя бе изработена от специални материали, които предпазваха от вредната замърсеност на нощния градски въздух. Внимателно я сложи върху лицето си и я закрепи на тила с два ластика. Намести вътрешната й страна, за да прилепне гелът и да не дразни кожата. Можеше да я носи само няколко часа. Но все пак му осигуряваше малко време за наблюдение от колата.
Погледна през прозореца и се замисли за хората в сградите, край които минаваха. За милионите хора в града. В цялата вселена само един живот означаваше нещо за него. Останалите бяха нищо. Просто късчета боклук, понесени от вятъра във водовъртежа на историята, пропилявайки часовете и дните си в тъпо, еднообразно и безсмислено съществуване.
Но не и Гази Байда. Не и старият му приятел. Не. Той заслужаваше специално място в мозайката.