Наля си малко уиски в чашата и внимателно отпи през маската. Трябваше да поддържа огъня на опиянението, особено докато се намира в къщата на убийствата. То щеше да му помогне да се съсредоточи върху събитията от предстоящите часове.
Мислеше си за лицата на хората, които щяха да умрат, и за хората, които умират ежедневно — колко са… десетки милиони… — и вече нямат нужда от лицата си. Бог изхвърляше на боклука милиони лица всеки ден; толкова лица, предавани на огъня и гниенето, толкова похабени напразно лица, че ако ги събереш на едно място, можеш да ги риеш с булдозер. Можеш да ги правиш на купчини, да трупаш планини от тях. Всеки просяк и нещастник на света си има лице, което не означава нищо за него, не е по-важно от задника му, който никога не вижда. А той вижда своето всеки ден. И никой — никой — не цени онова, което вижда в огледалото, в кофата с вода, в локвата, във витрината на улицата.
Мондрагон си мислеше за вездесъщостта на човешкото лице, за милиардите лица по света. Безкрайно море от лица. Планини от лица, свличащи се в морето от лица. Прииждат всеки ден — лице за всеки новороден, лице за всеки умиращ. Мондрагон се ужасяваше при мисълта, че ще умре без лице.
И двамата чуха проскърцването на бравата, но не можаха да реагират, преди вратата да се отвори. Двама мъже влязоха вътре с готови за стрелба автомати, макар и не насочени към тях. Сузана започна да закопчава предницата на роклята си, а единият от тях им даде знак с ръка да запазят спокойствие.
Мазен Сабела мина през вратата между тях.
— Извинявам се, че нахлуваме така. Съжалявам.
Държеше хартиен плик.
Един от бодигардовете му хлътна в банята и бързо излезе.
— Нося ви кафе — каза Сабела и им подаде илика. — И сладкиши.
Беше със същите дрехи като на срещата с Бърн. Бяха малко поомачкани.
Бодигардът се приближи до гардероба и го отвори. После коленичи и огледа под леглата.
— Какво става? — попита Бърн.
— Трябва да поговорим — отвърна Сабела. — Добре си се справил с прикритието. Улицата е чиста. — После се обърна към Сузана: — Телефонът ти, ако обичаш.
Тя взе чантата си, извади телефона и го подаде на Сабела, а той — на втория бодигард, който го изнесе от стаята.
— Ще ти го върнем — каза Сабела. — Просто не искаме никой да ни чува. — Огледа се. — Ще говорим тук. — После отново се обърна към Сузана: — Боя се, че трябва да сме сами. Хората ми ще те заведат да хапнеш отсреща. Ще те виждаме през прозореца.
Мълчание.
— Веднага ли? — попита Сузана.
— Да, ако обичаш.
Като хвърли на Бърн поглед, който не му каза нищо, тя си обу обувките, взе си чантата и излезе от стаята заедно с двамата мъже. Бърн и Сабела останаха сами.
Сабела заобиколи леглото и седна на стола, на който Сузана бе оставила чантата си. Отвори хартиения плик, извади едната пластмасова чашка с кафе и я сложи на шкафчето, а до нея — парче кейк. Другата чаша остави за себе си.
Бърн мина край леглото и през прозореца погледна надолу, където Сузана пресичаше улица „Пасадо“. Кафенето бе ярко осветено. Сузана отиде да си избере нещо от витрината. Единият от мъжете седна, другият остана отвън на улицата, по която се стелеше лека мъгла.
Бърн седна на леглото, взе чашата с кафето и отхапа от ронливия сладкиш. Стомахът му стържеше от глад. Какво, за бога, предстоеше да се случи?
Сабела отпи от кафето си и погледна Бърн с големите си тъмни очи с отпуснати клепачи. Бяха зачервени, с тъмнокафяв ирис, преливаш в зениците. Бърн се опита да преглътне, но хапката бе твърде суха и заседна на гърлото му. Отпи глътка кафе. Шоуто беше на Сабела. Нека той се погрижи за встъпителната сцена.
— Съвсем сами сме — каза Сабела. — Никой не ни слуша. Само двамата. Хората ми не ни чуват. Твоите хора — също. — Той го посочи с чашката. — Сами сме.
Бърн го погледна, мъчейки се да преглътне. Сабела отвърна на погледа му.
Какво ли си мисли човек като Сабела в такъв момент? Дали мисли стратегически, опитвайки се да предвиди реакцията на Джуд на това, което щеше да чуе, а и своята собствена ответна реакция? Дали този момент на колебание е момент на съмнение? Какво ли си мисли, докато отпива от кафето си и наблюдава как Бърн се опитва да прикрие факта, че едва не се е задавил с тази хапка и че се вцепенява от ужас при мисълта, че дръзката му лъжа е разкрита от тези жестоки хора, които са видели и използвали всички възможни средства за унищожение и оцеляване.
— Джуд контрабандистът — каза замислено Сабела.
Седеше на стола с права облегалка като на трон, с вид на самоуверен и проницателен владетел. Разтворените крака и изправеният гръб придаваха на позата му упорита решителност. От разкопчаната на гърдите риза се показваха къдрави черни косми, а черният армейски часовник на китката му — същият като на Байда — отброяваше изтичащите часове.
— В Сиудад дел Есте разговаряхме за много неща, нали, Джуд?
Бърн кимна. Искаше да бъде Джуд. По-умен от Бърн. По-хладнокръвен от Бърн. С възгледи за света, които го правят невъзмутим, с цинизъм, който Бърн никога няма да може да разбере.