Предположението на Сабела, че Бърн знае коя е Рима Хани показваше колко е убеден в истинската роля на Джуд.
— Бяхме млади войни. Естествено, аз веднага разбрах, че ми липсва неговият талант. Гази бе изключителен с изобретателността си, със способността си да вижда онова, което другите не виждат, да си представя неща, които другите не могат. Вече двайсет години Гази използва тези свои дарби във всеотдайна служба на Аллах.
Той отново бе снишил глас. Бяха сами, но за Сабела човек никога не е достатъчно сам.
— Моите качества бяха далеч по-скромни — продължи той, — но бяха необходими за успеха на Гази. Стотици от нас с радост даваха своя принос за превръщането на идеите му в реалност. Но всички си имаме врагове, а враговете на хора като Гази са много. Не само ръководителите на западни те правителства, но и лидерите на някои враждебни фракции в ислямските армии искат да го видят мъртъв. Животът му стана труден, почти невъзможен. Като стар лъв Гази трябва да полага все повече и повече усилия, за да остане жив.
Сабела млъкна и отпи от кафето си, без да отмества втренчения си поглед от Бърн. После продължи:
— Но големите изпитания пораждат големи възможности. — Нека ти обясня. Съществуват планове — каза той, предпазливо опипвайки почвата, — за които вашите правителства би трябвало да знаят. В ход са събития, дори в този момент, които биха били фатални за твоята страна, ако не им обърнете внимание. Гази усеща тези неща, защото е живял и като американец, и като арабин; той познава добре и двата свята. Познава начина на мислене и на двете страни. През месеците след събитията от единайсети септември той виждаше страната чака, както никой друг арабии. Каза ми, че то е като да виждаш скелета на жив човек. Гази винаги е казвал, че в революциите, както и в живота, успехът зависи от способността да виждаш отвъд очевидното. Очевидното е курвата на действителността. Всеки може да я има, но само глупаците вярват в любовта й.
Двамата се гледаха внимателно, но едва сега Бърн започна да проумява колко напрегнат е Сабела. Самообладанието му бе само маска. Ролята на лейтенант и посредник на Гази Байда беше тежка.
— Ще ти дам един пример — продължи Сабела. — В края на първата година от рухването на кулите близнаци, докато много войни на джихада все още ликуваха, Байда ми каза, че забелязва как нещата се променят. Че за по-малко от година — да, по-малко от година — страната ти се е върнала към предишния ритъм на живот, към предишните проблеми и дейности. В Ню Йорк и Вашингтон, разбира се, не беше съвсем така. Сигурно и в други големи градове населението е било уплашено, ако не и постоянно нащрек. Но навсякъде другаде — например в „централните области“, за които американските политици така много обичат да говорят — животът се бе нормализирал почти веднага. В края на краищата там хората нямаше от какво толкова да се боят. В централните области няма сгради, които да се смятат за символи на американското могъщество и власт, мишени на привързаните към символиката терористи. Няма метро, където хората да останат затворени като в капан; гъстотата на населението е недостатъчна за използването на газ, взрив или биологично оръжие. Начинът на живот в централните области не се промени, защото там няма нищо, което да провокира въображението на терористите, които си падат по зрелищата.
Сабела си погледна часовника. Жестът бе толкова светкавичен, че ако Бърн бе мигнал в този момент, нямаше да го забележи.
— Така че от какво да се страхувам, ако живея в малко градче в Канзас? От какво да се страхувам в Меривил, Охайо? Или в Сан Анджело, Тексас? Или Темпи, Аризона? От терористи? Не, на тях им трябва Сиърс Тауър. Трябва им Белият дом. Трябва им мостът „Голдън Гейт“. Трябват им символи. Ако това отново се случи, по дяволите, ще знам, че мога да го гледам по телевизията. Това, което видя Байда само година по-късно, бе, че Америка всъщност изобщо не е тероризирана. Дори хората в Ню Йорк и Вашингтон се страхуваха само от време на време — само когато се сблъскваха с нещо, напомнящо им за случилото се: звук, мирис, вкус. Но само от време на време. Катастрофата повече не ги занимаваше.
Сабела млъкна и поклати глава.
— Това не е тероризъм според Гази. Това е шок, временно явление. Ужасът от тероризма е нещо съвсем различно. Не е нужно да си го спомняш, нито да ти го напомнят, защото той никога не те напуска. Той поражда постоянно очакване и страх, който прогонва спокойствието ти.
Съчетанието от спокойния глас на Сабела и видимото усилие, с което сдържаше вълнението си, бе зловещо и неуместно. Като смях на погребение.
Той се пресегна и остави чашата с кафето върху нощното шкафче.