Бърн разбра, че тя не иска да слуша каквито и да било съчувствени излияния. Провалилото се измъкване на Байда измъчваше и двамата, а освен това Сузана все още се опитваше да преглътне факта, че е посветила повече от две години на една операция, при която всичко се е объркало в последните часове, а първоначалната й цел е постигната благодарение на една злощастна случайност. Въпреки сериозната подготовка, осъществена от най-добрите хора в разузнаването, операция „Проливен дъжд“ се бе провалила, тъй като участниците в нея се бяха сблъскали с неочаквани обрати и непредсказуеми събития, от които всеки разузнавач се бои.
И като капак на всички изненади, безумната авантюра с включването на Бърн бе успяла. А никой, освен побъркания Мондрагон, не бе вярвал в това.
Изведнъж иззад носа откъм пристана се появи огромна платноходка. Всички се обърнаха да гледат как се приближава от десния край на стъклената стена. Плъзгаше се спокойно из заливчето под стените на къщата на Бърн. Широките й бели платна за миг уловиха слънчевите лъчи и заблестяха на фона на кобалтовото небе. След това платноходката изчезна.
Никой не каза нищо, сякаш изчезналото видение бе отнесло мислите им със себе си. Гордън се изправи на фотьойла си.
— Може и да са излъгали — каза той.
— Какви основания би могъл да има? — попита Бърн.
Гордън поклати глава.
— Не знам. Не знам.
— Непрекъснато мисля за това — добави Бърн и раздвижи крака си, за да облекчи внезапния пристъп на болка. Беше си преповтарял многократно разговорите с Байда и Сабела; беше се взирал в лицата им във въображението си и дори в съня си; беше проследил всяка бръчка и гънка, всяка пора, за да разчете скритото в тях послание.
Той трепна, сложи ръце върху бедрото си и го разтри.
— Мисля, че казваха истината — лаконично отбеляза Бърн.
Сузана скочи от канапето, сякаш не й достигаше въздух, и се приближи до прозорците. Сложи едната си ръка на кръста, другата пъхна в гъстата си коса над челото и я задържа там. Двамата мъже я погледнаха очаквателно. Беше приятно да я гледа човек.
Гордън сгъна очилата си и ги сложи в джоба на ризата. Взе бележника си и се изправи, като натисна само един бутон от клавиатурата на мобилния си телефон, преди да го прибере.
Приближи се до Бърн и му подаде лист хартия.
— Това е адресът, който търсеше — каза той. — Тя знае почти всичко. Е, не е поверителна информация, разбира се, но е полезна.
Той се наведе и стисна ръката на Бърн.
— Благодаря и на двама ви — каза той и погледна Сузана, която остана с гръб към него, загледана в езерото.
Един от бодигардовете влезе от терасата, а другият — през входната врата на ателието. Ричард Гордън излезе заедно с тях.
Бърн погледна Сузана. Пред нея, далеч в езерото, той видя призрачната платноходка с проблясващи като утринна звезда платна на фона на гористите брегове.
В Съединените щати парите продължаваха да смазват колелата на операцията на Гази Байда в централните райони. Тъй като тези хора не бяха фанатични фундаменталисти, не беше нужно да се изолират от обществото. Те не бяха единични малки групи, бързо разпознавани от разузнаването като типичните за 11 септември терористи. В операцията на Байда образът на терориста се размиваше. Отворената и разрастваща се латиноамериканска общност в САЩ осигуряваше добро прикритие на новия тип „спящи“ агенти на Гази Байда. За тях беше лесно да изчезнат, без никой да забележи.
На всеки от дванайсетте мъже бяха дадени координати за свръзка само с един човек при пристигането им в определените градове. Решението терористичните групи да се сведат до двама души очевидно бе разумно. Лицата за свръзка, известни като ментори, стояха малко по-високо в еволюционната скала на ислямския фундаментализъм. Всички те бяха възпитани в духа на ислямското течение „Уахаби“. Предаността им към джихад бе абсолютна.
Менторите бяха хора, които изпипваха нещата до най-малката подробност. Те щяха да получат белязаните с червени точки кутии с аерозолна смазка, превозени с камионите от Ел Пасо, щата Тексас, до централните райони на САЩ, преразпределени още два пъти, преди да стигнат до дванайсет различни крайни пункта. Менторите бяха хората, които по един или друг начин щяха да осигурят достъпа на екипа от Мексико Сити до обектите.
Целта бе да се получи достъп до отоплителните, вентилационните и охладителните системи на различни сгради в дванайсет различни града в централните райони на САЩ. Сградите бяха подбрани заради специфичния тип затворени въздушни системи и заради голямото струпване на хора в определени часове. Най-подходящият времеви интервал не надхвърляше петнайсет часа, от събота вечер до неделя преди обед — време, през което щеше да е трудно за медиите да реагират бързо, ако нещо се объркаше.
Когато мъжете от Мексико Сити пристигнаха в САЩ, менторите вече бяха определени преди повече от година. Достатъчно време за осигуряване на необходимия достъп. Начинът за това бе различен за всяка сграда. В края на краищата изборът на дванайсетте сгради, пръснати от Северна Каролина до Невада, позволяваше известна гъвкавост.