През тези часове разговаряха за преживяното. Постепенно разказаха един на друг всичко за живота си, добавяйки своите малки откровения като камъчета към мозайка, която се подреждаше бавно, късче по късче, споявани с проникновение и разбиране. Беше несъзнателен процес, който ги сближи повече, отколкото бяха очаквали.
Но нощите на Бърн бяха неспокойни. Не можеше да спи повече от два часа, сънуваше кошмари и се будеше плувнал в пот. Отново и отново се сепваше в съня си в мига, в който кръвта на Мондрагон плисваше по лицето му. Отново и отново късчета от мозъка на Карлета де Леон попадаха в очите му, а лицето на Джуд — неговото собствено лице — се появяваше ту на главата на Кевърн, ту на Мондрагон, ту на Байда. Отново и отново виждаше във въображаеми огледала отражението на безликата глава на Мондрагон вместо своето. Това се случваше толкова често и толкова живо, че Бърн започна да се страхува да се поглежда в огледалото дори когато беше буден.
Но с времето кошмарите постепенно изчезнаха. Когато горещината на късното лято бавно премина и ослепителната августовска светлина отстъпи на мекотата на септември, Бърн започна да гледа на събитията от Мексико Сити от по-далечна перспектива и това му донесе известен покой. Но нямаше да се справи без Сузана. Тя бе неговият ангел хранител, дошъл да му дари душевен мир.
В края на втората седмица от септември се наложи майката на Дана Ло да се подложи на сърдечна операция в Чикаго и Фил и Дана заминаха да прекарат няколко дни при нея. Алис остана при Бърн и Сузана. Времето бе задушно и облачно заради сезонната тропическа буря, която се движеше по крайбрежието на Луизиана и тласкаше пред себе си тежки дъждовни облаци. Беше валяло няколко дни, после през равнините премина студен фронт, който измести областта на ниско налягане обратно към океана. Температурите паднаха до 25 градуса, небето се изчисти и грейна в безоблачно синьо. Беше първата прохлада след смазващите горещини и хората се изпълниха с надежда, че летните жеги отминават.
Бърн прекара петъчната сутрин в разговор с единствената оцеляла свидетелка на въоръжен грабеж, завършил с тройно убийство. Бе обещал на детективите, които бяха пристигнали от Далас с жената, че до понеделник ще направи серия от рисунки на убийците. Възнамеряваше да работи и през двата почивни дни.
Към седем часа, когато сенките покриха терасата и края на водата, Бърн запече пресни зеленчуци и следвайки инструкциите на Сузана, приготви camarones al ajillo — печени скариди с чесън и люти чушлета. Докато вечеряха, гледаха залеза над отсрещния бряг. След като разчистиха масата, се върнаха в ателието, където Бърн отново се зае с работата си, а момичетата приготвиха картите за любимата на Алис игра и си пуснаха подбрани изпълнения на Дюк Елингтън.
Към 21:40 Сузана ги накара да погледнат почти пълната луна, издигаща се над хълмовете на отсрещния бряг на езерото. Бърн угаси лампите в ателието и те седнаха на канапето, за да се насладят на една от най-красивите гледки край езерото. След малко Бърн забеляза, че Алис е задрямала.
Сузана наля по чаша джин за себе си и за Бърн, после застана до стъклената стена, облегна се на перваза и се загледа в окъпания в бледа светлина пейзаж. Бърн изгуби представа за времето, но саксофонът на Чарли Хейдън тъкмо започваше „Цвете на страстта“, когато долови, че нещо в стаята се е променило. Погледна Сузана, която бе обърнала глава към него. Дясната половина на лицето й бе осветена от луната.
Внезапно го обля топла вълна на безпокойство.
— В заливчето има лодка — каза тя с нотка на учудване, сякаш сама не вярваше на очите си.
Алис, чувствителна към гласовите нюанси, се събуди и в лунната светлина, заливаща стаята, Бърн видя лицето й.
— В заливчето ли? — попита той. — Не на носа?
— В заливчето — отговори тя. Учудването й бе заменено от тревога.
Доловила безпокойството им, Алис се изправи. Бърн взе дистанционното и спря музиката. Алис стана от канапето.
— Виждаш ли някого? — попита той, докато Сузана бавно крачеше покрай стената.
— Не, само лодката. Моторница.
Бърн и Алис отидоха при нея до прозореца, където лунната светлина създаваше илюзията, че лодката плава във въздуха на две педи над водата.
— Позната ли ти е? — попита Сузана.
— Не.
— Ако видя синьо дърво, и аз не бих го познала — прошепна Алис и хвана ръката на Сузана.
— Вратите! — каза Сузана.
Но Бърн вече бе изтичал навън. Зад себе си чу шум от отваряне и затваряне на чекмедже на шкафа, който беше на около метър от вратата на ателието, извеждаща на терасата.
— Не трябва… Не трябва да отваряме очи, за да не изплашим певците — чу той Алис да шепне.
Бе слязъл по стълбите и тичаше към вратата на коридора за вътрешния двор. В същото време Сузана се приближаваше съм вратата, която водеше към терасата. Точно когато Бърн протегна ръка към бравата. Сузана изсъска:
— Пол!…