— Вие надвихте, сър, затова имате право да се шегувате — отвърна Менюъл, като седна мрачно на един камък от развалините и впери тъжен поглед в безжизнените тела на войниците, натъркаляни в нозете му. Но тези хора бяха мои деца и ще ме извините, ала не мога да бъда весел като вас! Ах, капитан Бъроуклиф, вие сте войник и знаете да цените войнската доблест! Аз взех тия момци, които сега спят тъй спокойно на тези камъни, от ръцете на самата природа и направих от тях гордостта на нашата професия. Промених ги така, че те не бяха вече хора, а храбреци, които ядяха и пиеха, обръщаха се кръгом и маршируваха, пълнеха пушките си и стреляха, смееха се и тъгуваха, говореха и мълчаха само по моя заповед. Що се отнася до душата, тя беше обща за всички и принадлежеше изцяло на мен!… Охкайте, деца мои, охкайте, колкото си искате — сега вече няма нужда да пазите тишина. Виждал съм куршум на мускет да изпокъса копчетата от мундирите на петима войници, строени един до друг, без да им причини нито една драскотина! Аз винаги съм могъл да изчисля точно колко войници са нужни за една обикновена операция, ала тази проклета разбойническа работа ме лиши от най-ценните ми съкровища!… Стойте свободно сега, деца мои, и пъшкайте, това ще облекчи болката ви.
Бъроуклиф като че ли до известна степен споделяше чувствата на своя пленник, защото му каза няколко утешителни думи, като същевременно следеше как хората му се стягат за път. Най-после ординарецът му доложи, че са направени криво-ляво носилки за пренасяне на ранените, и попита ще заповяда ли капитанът да се прибират в казармата.
— Виждал ли е някой кавалеристите? — запита Бъроуклиф. Къде може да са се дянали? Дали знаят, че тази част от неприятелския отряд е открита?
— Само че не от нас, ваше високоблагородие — отговори сержантът. Те тръгнаха покрай брега още преди да бяхме напуснали скалите и казаха, че техният офицер възнамерявал да претърси брега. По протежение на няколко мили и навсякъде да вдигне тревога.
— Остави ги! Само за това ги бива тези контета! За нас, пехотинците, военната слава е, кажи-речи, толкова непостижима, колкото повишението в чин. Ние, Дрил, сме само изродени потомци на героите от Поатие64. Разбираш ли ме, сержанте?
— Ваше високоблагородие, изглежда, загатва за някакво сражение между войските на негово величество и французите — отвърна вестовоят, който не можеше да схване добре какво означава погледът, хвърлен му от офицера.
— и, драги, май си се шашнал от победата! — възкликна Бъроуклиф. Я, ела насам да чуеш разпорежданията ми. Как мислиш, мистър Дрил, не получихме ли от тази утринна забава повече чест и плячка, отколкото можем да носим със себе?
— Не мисля така, ваше високоблагородие, ние с вас имаме широка гърбина, която не се превива под прекомерен товар от тоя род — допълни с многозначителен тон капитанът. Ако оставим алчните драгуни да подушат тая работа, те ще се втурнат, зяпнали като глутница гладни хрътки, и ще отмъкнат най-малко половината слава и положително цялата плячка.
— Но, ваше високоблагородие, нито един от тях дори …
— Не е там въпросът, Дрил. Аз съм виждал войски, които спечелиха победата, но бяха лишени от полагаемото им се с помощта на едно хитро скалъпено съобщение. Ти знаеш, драги, че сред пушека и бъркотията на боя човек може да вижда само това, което става около него, и благоразумието изисква да споменава в официалните си донесения само неща, които трудно могат да се опровергаят. При такива обстоятелства индианците и всички други съюзници могат да разчитат на награда толкова, колкото и на участие в парад. Мисля, че си чувал за битката при Бленхайм65?
— Господи! Че тази битка е гордост за английската армия, ваше високоблагородие, както и Кълодънската66! Там именно великият ефрейтор Джон разбил френския крал с всичките му благородници, макар че вдигнали на оръжие половината население на Франция.
— Правилно, въпреки че сведенията ти миришат на казармен учебник. А, знаеш ли, мистър Дрил, колко френски войници излезли на бойното поле него ден?
— Не съм виждал списъците на полковете им, сър, но ако се съди по разликата в броя на населението на двете страни, трябва да са били няколкостотин хиляди.
— А нашият херцог разполагал срещу тази огромна армия само с някакви си десет или дванайсет хиляди добре охранени англичани! Какво чудно има тук, сержанте?
— Ами, ваше високоблагородие, трудничко би повярвал стар войник в такова нещо. Един изстрел наслуки може да помете такива малки сили.
— И все пак сражението се състояло и победата била спечелена! Но херцог Малбъро има подръка някой си мистър Ойген с петдесет или шестдесет хиляди немци. Не си ли чувал за мистър Ойтен?
