Естествено, нощта дойде без да им предадат Лодлейн, но по това време армията вече се бе окопала. Каруците бяха подредени в кръг зад плитък изкоп и земен вал. Въоръжени патрули непрестанно обикаляха около могилата, за да предотвратят всеки опит за бягство. Когато войниците седнаха на заслужена вечеря, Родри и Слигин минаха на проверка из лагера.
— Чудя се дали изобщо имаше смисъл да вършим всичко това — мрачно каза Слигин. — Лесно му е на Адерин да приказва, че щял да спре вестоносците, но какво може да стори? Нещо не си го представям да ги заколи по пътя, а?
— Вече се нагледах на толкова деомер, че съм готов да повярвам какво ли не. Да изчакаме и ще видим.
Не се наложи да чакат дълго. Около пладне на следващия ден един войник дотича при Родри с новината, че край лагера чака някакъв благородник с охрана от дванайсет бойци. Лордът се оказа Талид от Белглейд, който беше пряк васал на гуербрета. Тъй като можеше да се предполага само, че е дошъл с вести от Рийс, Родри ругаеше мислено, но му се поклони най-учтиво. Талид беше едър мъж на около четирийсет години с лукаво присвити зелени очи.
— Какво ви води насам, милорд?
— Много странна история. — Талид се обърна и махна на своите хора. — Доведете пленниците.
Когато доведоха двамата пленници, Родри ги позна — бяха от войската на Корбин. Те коленичиха пред нозете му и унило забиха погледи в земята.
— Знаете ли, че сестра ми е съпруга на Корбин? — запита Талид.
— Не знаех. Предайте й моите съболезнования.
Талид леко се усмихна.
— По-точно би трябвало да кажа, че беше негова съпруга. Когато пристигна при мен с още няколко жени в началото на тая проклета война, дадох клетва, че вече никога не ще се върне при онзи скапан негодник, дори и да не го обесите. Той я е подлудил, направо я е побъркал! Само едно бръщолеви, горката — че навсякъде се спотайвали зли магьосници и духовете били обладали Корбин. Направо непоносимо.
— Ах, кълна се във всички адове! — Родри усърдно се престори на потресен от ужас. — Какво нещастие!
— И аз тъй мисля. Е, снощи пък тия двамата пристигнаха с вест от Корбин, който най-любезно ме моли да събера армия и да пробия обсадата.
Родри подсвирна от изненада.
— Адски сте прав! — отсече Талид. — Сякаш съм толкова наивен, та да наруша мира от името на гуербрета и да се меся в нещо, дето изобщо не ме засяга, особено след като се е отнесъл така към собствената ми сестра! Ако ваше благородие не възразява, ще отведа тия двама войници при Рийс, за да му обясня какво е станало. Разбирате ли, Корбин не е изпратил писмо, тъй че ми трябват техните показания.
— На драго сърце. Само ще ви помоля за разрешение да ги покажа пред дъна преди да си тръгнете, та Корбин да повярва, че съм ги хванал.
Събраха се в покоите на Корбин, за да обсъдят новината насаме. Новек седеше на перваза, Корбин крачеше напред-назад, а Лодлейн се бе настанил на един стол и усърдно се преструваше на спокоен и уверен в бъдещия успех. Новек сумтеше като прасе и непрестанно потриваше мустак с опакото на китката си.
— Адска глупост е било да се обръщаш към Талид — изръмжа той.
— Не съм се обръщал към него! — кресна Корбин. — Не можеш ли да си го набиеш веднъж завинаги в тъпата тиква? Никаква вест не съм пращал на Талид. Пратих ония двамата в Аберуин да молят за мир, точно както бяхме решили.
Лодлейн изруга на елфически.
— Предател — продължи Корбин. — В дъна сигурно има предател, който отлично си дава сметка за настроението на Талид.
— И кой може да е тоя предател? — запита Новек. — Тук няма никой освен твоите и моите хора, а нещо не си ги представям ония двамата да са го решили на своя глава.
— Точно така. — Корбин спря и се завъртя към него. — И аз се чудех. На кого от двама ни предложиха прошка?
Когато ръката на Новек плъзна към меча, Лодлейн скочи и застана между двамата.
— Не ставайте глупаци — кресна той. — Никак не е било трудно хората на Родри да пресрещнат пратениците и да ги подкупят.
Корбин въздъхна и подаде ръка на Новек.
— Извинявай. Не съм на себе си.
— И аз. — Новек стисна ръката му. — Е, разлятото пиво не се връща, нали? Въпросът е какво да правим сега.
— Още не съм загубил надежда — отвърна Корбин и се усмихна угоднически на Лодлейн. — Може би има и друг начин да изпратим посланието… без коне.
Лодлейн усети как по гърба му избива пот. Отвън Адерин само чакаше и го дебнеше кога ще се опита да избяга.
— Може би. — Той се усмихна насила. — Досега ваше благородие винаги е бил доволен от моите хитрини.
Корбин се усмихна. Новек плъзна пръсти през мустаците си, сякаш възнамеряваше да ги оскубе.
— Ако разрешите, милорди — продължи Лодлейн, — ще се оттегля в стаята си, за да обсъдя проблема.
