Без да изчаква отговор, той изтича нагоре, залости вратата зад себе си и се просна на леглото. Намекът, че Родри е подкупил вестоносците, беше само празна приказка, предназначена да вдигне малко духа на двамата лордове. Знаеше, че зад цялата работа трябва да стои Адерин. За стареца не представляваше никаква трудност да омагьоса войниците и да вкара в главите им съвършено ясен спомен как Корбин заръчва да отнесат посланието му до Талид. Те нямаха начин да открият, че споменът е просто измамен сън.
Лодлейн стана и неспокойно пристъпи към прозореца. Може би имаше надежда да се добере до гуербрета. Можеше да сложи писмото на Корбин и малко дрехи в торба, която ястребът с лекота би носил в ноктите си, а след това да се изплъзне от Адерин и да отлети до Аберуин. Да се измъкне някак. Но от гърлото му излетя истеричен смях, защото знаеше, че колкото и бързо да полети, Адерин ще го следва по петите. Разбира се, освен ако успееше преди това да убие стареца. Той вкопчи пръсти в перваза. Да убие собствения си баща — о, богове, нима бе паднал толкова ниско?
Отново се просна на леглото. През целия следобед остана да лежи, а умът му бушуваше като море, подмятано между стихиите на вятъра и прилива.
Тъй като не бе изключено след провала на пратениците си Корбин да предприеме отчаян опит за пробив, този ден всички в лагера на Родри се движеха въоръжени. Джил отиде при Калондериел и Дженантар, които стояха на стража до конете с лъкове в ръце. Часовете се влачеха бавно и накрая дори шегите на двамата елфи взеха да се изчерпват.
— Знаеш ли, Джил — каза Дженантар. — Откакто лорд Родри се счепка с нашия Кало, все си мисля за него. Имаше нещо подозрително в бързината и самите му движения. Би ли сторила нещо за мен? Опитай се да го накараш да докосне твоя сребърен кинжал. Обзалагам се, че ще просветне.
— Как беше старата поговорка? — усмихна се Джил. — Елфическа кръв в елдидски вени.
— Охо! — обади се Калондериел. — Ти знаеш и да мислиш, девойче, за разлика от смрадливите кръглоухи.
— Бъди така добър да не използваш тая дума — сопна се Дженантар. — Не е твърде учтива, особено пред Джил.
— Чакай сега, Джил може и да има кръгли уши — отвърна Калондериел и посочи с лъка си. — Обаче не е кръглоуха. Между двете неща има голяма разлика.
Дженантар изръмжа като куче.
— Добре де. Няма повече да осквернявам острите ти уши с тая дума. — Калондериел отскочи от шеговития удар на приятеля си. — Но наистина, Джил, вземи да провериш какво ще стане, когато Родри хване кинжала.
— Ще се постарая — отвърна Джил, която също бе сериозно заинтригувана. — И то колкото се може по-скоро.
Вече се свечеряваше и падащият здрач слагаше край на опасността от пробив. Когато Родри освободи стражата, Джил и двамата елфи се върнаха в лагера. Тъй като всички очакваха дълга обсада, западняците бяха разпънали шатрата, която носеха между багажа си. Тя беше красива, широка около три метра и почти толкова висока, направена от червена кожа с тъй чудесно изрисувани изображения на бягащи през гората елени, че Джил не би се учудила, ако животните извърнеха глави да я погледнат. Дженантар изтича да вземе дажби за тримата, а Калондериел помогна на Джил да свали ризницата. Стори й се, че изведнъж е олекнала като перце.
— Моля се на всички небесни богове Корбин да не нападне преди да съм свикнала с тая проклета железария.
— Аз също. — Калондериел изглеждаше искрено разтревожен. — Ако те болят раменете, може да помолиш Адерин за някакъв мехлем.
— Знаеш ли, май ще го направя.
Адерин наистина имаше някаква ароматна мазна смес, от която болката поотслабна. Джил се усамоти в шатрата и натри ухаещия на мента мехлем по раменете и горната част на ръцете си, после седна да отпочине. Сега, след като бе видяла грубата военна действителност, тя с ужас си мислеше, че баща й е бил прав. За нея просто нямаше място сред крясъците, блъсканицата и бъркотията на едно истинско сражение.
— Вече е късно да се измъквам — подхвърли тя на сивото джудже. — По-добре смърт, отколкото позор.
Джуджето безгрижно се прозина. То навярно нямаше ни най-малка представа какво точно означава смъртта.
— Джил — долетя отвън гласът на Родри. — Там ли си?
— Да, милорд. Ей-сега ще изляза.
Но вместо това Родри се вмъкна точно в мига, когато тя надяваше ризата си, и се ухили победоносно, че я заварва сама. Докато сядаше до нея, джуджето му се озъби беззвучно.
— Тази шатра е великолепна. Исках да я видя отвътре.
— Не знаех, че господарят кадвридок проявява чак такъв интерес към няколко кола и две-три кожени възглавници.
— Дори много голям интерес. — Родри се премести малко по-близо. — Знаеш ли, бих казал, че никога не съм виждал по-хубави възглавници.
Джуджето скочи и го зашлеви през лицето. Родри изруга и се огледа да види откъде е дошъл ударът, но джуджето вече бе скочило върху гърба му и го скубеше с пълни шепи. С изненадан възглас младият лорд размаха ръце срещу невидимия враг.
— Престани! — кресна Джил.
Джуджето изсъска и изчезна. Родри тревожно опипа косата си.
— В името на всички богове, какво беше това?
