„Момко, сине мой, моля те да ме изслушаш. Все още имаш един последен шанс. Знам, че някой злоупотребява с теб и те използва. Спри и се покай още сега. Ако още хора загинат заради теб, вече няма да има прошка. Предай се, докато можем да ти помогнем.“
Адерин изглеждаше тъй сломен, че Лодлейн изхлипа. Баща му бе дошъл да предложи прошка; баща му през цялото време бе знаел онова, което той откри съвсем наскоро — че са го омагьосали, че е бил толкова глупав да се остави в ръцете на таен неприятел.
„Умолявам те, момко“ — настоя Адерин.
Срам, унижение, ненавист към самия себе си — всички тия чувства се надигнаха, задушиха го, превърнаха се в зловонен пушек, който изпълни стаята и замъгли образа на Адерин. Лодлейн искаше да заплаче, да протегне ръце към баща си, но пушекът го задавяше. Изведнъж той се разтрепера от ярост и бясно изкрещя:
— Махай се! Махай се! Не ми трябва твоята помощ!
Лодлейн събра цялата си мощ и хвърли насреща му поток от чиста енергия, преграда от огнена светлина, но още преди да го улучи, образът вече беше изчезнал. Тогава падна на колене и заплака сред лютивия, мръсен пушек, който се разчисти сам, струйка по струйка.
Мина много време, преди да се овладее. Стана и се дотътри до масичката, където имаше кана с медовина и чаша, наля си догоре и изгълта питието на един дъх. Изведнъж самотата стана непоносима. Без дори да остави чашата, той изтича от стаята и се втурна надолу по спиралното стълбище.
В голямата зала на лорд Корбин беше горещо, задимено и шумно от гласовете на войниците, които седяха по масите, стояха край стените, разговаряха тихичко или просто пиеха пиво с такова настървение, че слугите едва смогваха да донесат нови халби. Лодлейн седна на обичайното си място вдясно от Корбин. Отсреща Новек го погледна с изцъклени очи. Макар че бе изтървал останалите, Лодлейн все още успяваше да поддържа този лорд под властта на магията си. Корбин ядеше парче свинско печено, като захапваше края и режеше късове с мазния си кинжал.
— Радвам се, че слезе, съветнико — каза Новек. — Тъкмо си говорехме с твоя господар, че трябва да пратим при гуербрета вестоносци с молба за мир.
— Той ще предложи прилични условия — високо изрече Корбин със зле разигран оптимизъм. — Но трябва да изпратим хората още тази нощ. Обзалагам се, че утре Родри ще ни обсади.
Двамата втренчиха въпросителни погледи срещу Лодлейн.
— Естествено — сопна се той. — Нима ви трябва деомер, за да разберете очевидното?
Лордовете покорно кимнаха. Корбин пак захапа месото и си отряза ново парче.
— Трябва да знаем точно къде е Родри — каза Новек. — Не можем да си позволим риска пратениците да налетят право на него.
Корбин кимна и се оригна. Лодлейн усети, че повече няма да издържи.
— Веднага ще се погрижа за това.
Докато бързаше нагоре към стаята си, той се потеше от страх. Прекалено силно се боеше от Адерин, за да разузнае през ефирната плоскост, а това означаваше, че ще трябва да лети. Но и всеки опит за преобразяване, когато човек е изтощен, беше твърде опасен. След като влезе в стаята, той запали фенера с едно щракване на пръстите. Пламъчето бликна веднага и това го поуспокои. Все още имаше мощ, повече мощ, отколкото можеха да си въобразят тия кръглоухи псета — той, Лодлейн Всемогъщи! Смъкна дрехите си и ги захвърли на леглото. Дори и най-могъщите майстори на деомера не можеха да преобразяват мъртва материя, каквато е например платното.
Лодлейн положи ръце върху перваза на прозореца и се загледа в звездното небе, докато го обзе пълно спокойствие. Усети как мощта му бавно расте, предпазливо продължи да призовава нови и нови сили, докато съзнанието му сякаш се превърна в могъща река. Мислено си представи образа на грамадния червен ястреб, горделив и жесток, сетне го изтласка навън, върху перваза между ръцете си. Засега ястребът съществуваше само във въображението на Лодлейн и пак чрез въображение той прехвърли съзнанието си в птицата. Беше прекарал дълги години в тежки и скучни упражнения на ума, които му позволяваха да си представи, че стои върху перваза и гледа надолу през очите на ястреба. Поддържайки съзнанието си неотклонно насочено към птицата, той пропя заповедното слово — простичко хипнотично заклинание, което му отваряше вратата към ефирната плоскост. Когато видя как гледката долу се обгръща в студена синкава светлина, Лодлейн разбра, че е прехвърлил съзнанието си на по-горно ниво.
