Когато той нанесе ответен удар, тя отби с лекота — беше далеч по-бърза от него — и замахна отстрани. През левия ръкав на ризницата му бликна кръв. Джил веднага отскочи и парира следващия тромав удар. Лъжлива атака, отскок, нова лъжлива атака — вече не му оставаше друг избор, освен да отстъпи крачка назад, после още една и още една, докато се озова заклещен между нея и мъртвия си кон. Корбин нададе боен вик, дръпна се настрани и се препъна. Джил улучи с върха на меча откритото му лице. По бузата на Корбин плъзна алена струйка.
— За Родри! — изкрещя Джил и се хвърли напред.
Мечът се впи право в гърдите му и разкъса ризницата. Острието потъна дълбоко, точно под гръдната кост. Когато Джил го издърпа, Корбин рухна на колене и я погледна изотдолу, а по устните му се пукаха кървави мехурчета. После той се прегъна на две и издъхна в нозете й.
— Добър удар! — подвикна Калондериел.
Все още обзета от безумие, Джил се завъртя и го видя да слиза от коня. Гледаше я боязливо, с разширени от страх котешки очи и не смееше да пристъпи наблизо.
— Джил, знаеш ли кой съм?
— Знам. Можеш да дойдеш.
Тя се обърна към трупа и видя сянката на Корбин — бледосинкав човешки силует с неговото лице. Фигурата висеше над мъртвеца, мърдаше беззвучно устни и я гледаше с безумен ужас в очите. Джил изпищя.
Калондериел я сграбчи за ръката.
— Какво има?
— Сянката му. Не виждаш ли?
— Какво? Там няма нищо.
Корбин я гледаше с укор и див страх. Устата му продължаваше да се движи, като че умоляваше за нещо. Калондериел метна ръка около раменете й и насила я дръпна настрани.
— Трябва да идем при Адерин.
Безумието изгасна изведнъж, като духнато пламъче на свещ. Джил се вкопчи в елфа и зарида.
Битката бе приключила. С меч в ръка Родри препускаше из полето и крещеше заповеди на своите войници. Те започнаха да слизат от конете и докато едни отвеждаха изтощените животни, други тръгваха да дирят ранени сред мъртъвците. Передир и Едар се зададоха срещу Родри.
— Видяхте ли Джил? — викна им той.
— Аз я видях — отвърна Передир. — Корбин е мъртъв, няма съмнение. Видях онзи западняк, Калондериел, да води Джил към хирурзите. Плачеше, но се държеше на крака.
— О, богове, ранена е! — Родри усети, че на гърлото му засяда буца. — Сигурно ще си речете, че не съм никакъв мъж, дето оставям една девойка да поеме удара, предназначен за мен.
— Млъквай! — кресна Едар. — Ти нямаше никакъв избор.
— Слушайте, господарю кадвридок — намеси се Едар. — Първо елате да погледнете Корбин, пък после да видим дали още ще се срамувате, че сте пуснал в сражение една клета и крехка девойка.
Щом скочи от коня до трупа на Корбин, Родри разбра какво е имал предвид Передир. С един удар Джил бе успяла да разкъса здравата ризница и да наниже противника като пиле на шиш.
— Проклятие! — прошепна той. — Наистина ли тя го е сторила?
— Видях я с очите си, инак нямаше да повярвам — отвърна Передир. — И се смееше през цялото време.
Родри откри Джил край каруцата, където Адерин превързваше ранените. Седеше, облегнала гръб на колелото и гледаше безжизнено в пустотата. Когато Родри коленичи пред нея, тя не изрече нито дума.
— Къде си ранена?
— Никъде. Дори драскотина нямам.
— Тогава какво ти е?
— Не знам. Наистина не знам.
Друг отговор не успя да изкопчи, докато Адерин не привърши с ранените. Все още изтощен от снощната схватка, старецът се отдръпна настрани и загледа как слугите мият с кофи вода окървавената каруца. После хвана Джил за ръката.
— Ранена ли си?
— Не. — Изведнъж Джил пребледня и от устата й се посипаха задъхани думи. — Видях сянката му, на Корбин, искам да кажа. Убих го, а после видях как стои над трупа. Целият беше син и… о, богове, как гледаше само!
Родри изстина, но Адерин кимна спокойно.
— Била си обзета от бойно безумие. Чух как си разкъсала ризницата на Корбин. Би ли могла да го сториш и сега, след като се успокои, дете мое?
— В никакъв случай! Сама не вярвам, че го направих.
— Точно така. Било е от пристъпа. Не го разбирам добре, но изглежда, че това състояние някак нарушава равновесието на телесните течности… вероятно създава излишък на огнена течност в кръвта. Надарило те е със свръхестествена сила и ти е позволило да виждаш неща, които обикновено остават скрити.
— Значи наистина е имало сянка? Мислех, че съм полудяла.
— Не си. — Адерин грижливо подбираше всяка дума. — Онова, което наричаш сянка, всъщност е истинското аз на човека, онази негова част, която се крие в тялото и поддържа живота, ума и съзнанието. Когато тялото бъде безвъзвратно увредено, този ефирен двойник, както го нарича деомерът, се оттегля. Ти просто си видяла самия Корбин, крайно изумен от факта, че е мъртъв.
Джил сякаш искаше да каже нещо, но изведнъж хукна като подплашено жребче между каруците. Когато Родри се накани да я последва, Адерин го хвана за ръката.
— Остави я. Сега трябва да бъде сама.
— Без съмнение. Само като те слушах да говориш за това, цял настръхнах. Слушай, Адерин, понякога и аз ставам берсеркер, но не съм видял ничия сянка.
— Уирдът не те е белязал за деомера като нея. Помни това, Родри Мелуейд, Джил е белязана за деомера.
