За да отпочине преди тежкото изпитание, Гуеран се изкачи в своите покои на третия етаж — две стаи край централната площадка на спиралното стълбище, една за децата и прислужника, другата за него и жена му. Втората стая свидетелстваше за небивалата щедрост на лорд Мароик към неговия бард: масивно легло с бродирани завеси, изящна ракла, маса, два стола и малък бардекски килим. На масата бяха сложени двете му арфи — едната съвсем обикновена, ръчна, а другата тежка и гъсто покрита с дърворезба — тя беше за тържествени случаи. Гуеран разсеяно дръпна няколко струни и се усмихна на мекото, звънко ехо.
Сякаш повикана от звука, жена му Лийса изникна откъм детската стая. Макар да беше красива, с черна коса и големи сини очи, истинската й хубост се криеше в гласа — топъл, леко дрезгав, мелодичен и пъргав като вятър сред клоните. Тъкмо този глас бе запленил сърцето на Гуеран още първия път, когато го чу — преди десет дълги години. Тогава тя бе едва петнайсетгодишна девойка, а той — младеж на двайсет и пет, току-що завършил обучението си и вече мислещ за женитба.
— Ето те и теб, обич моя — каза Лийса. — Още ли са долу жреците? Качих се тук, за да избягам от тях.
— О, тръгнаха си. Довечера отивам в храма да им помогна.
Лийса ахна и меките й устни трепнаха. Гуеран със смях стисна ръцете й.
— Хайде де, няма да ме положат на олтара, както по времето на Зората.
— Знам. Просто в тия жреци има нещо такова, че ти се ще изобщо да не те поглеждат. Искаш ли да поспиш? Ще изведа децата навън.
— Благодаря, май наистина така ще е най-добре.
На вечеря Гуеран не хапна нито залък. В ранния здрач той изведе сивия кон от обора и потегли през сенките, горещи като лятно пладне. Върху притъмняващото небе издутата пълна луна висеше над хоризонта и пръскаше сребърно сияние над ниви и гори. На четири мили северно от дъна, сред малка дъбова горичка, се издигаше храмът, построен от дърво и покрит със слама. Когато Гуеран въведе коня си между дърветата, един млад жрец се зададе с уверена крачка из мрака. Той пое юздите.
— Ще го отведа в конюшнята. Негова святост ви чака в храма.
В малкото кръгло светилище фенерите хвърляха кръг от златиста светлина пред каменния олтар. Наметнат с дългия бял плащ за тържествени ритуали, Обин стоеше отстрани и протягаше ръце към статуята на бога, издялана от дъбов дънер, чиято кора все още обгръщаше като одежди безформеното тяло. Главата обаче бе грижливо изваяна, с големи втренчени очи и чувствени устни; изящните ръце стискаха за дървените коси две изображения на отсечени глави. Пред олтара лежеше дебела купчина бели овчи кожи.
— Подходящ ли е храмът за работа? — запита Обин.
— Да, ако богът позволи на моята богиня да сподели жилището му.
— Не се съмнявам, че великият Бел ще позволи всичко, което би помогнало на народа му. — Клепачите на Обин запърхаха. — В края на краищата, той е повелител на всички богове и богини.
Без да се захваща с религиозни спорове в най-неподходящия момент, Гуеран се усмихна и коленичи до купчината щавени кожи. Разпръсна ги, за да оформи нещо като ложе, после легна по гръб и скръсти ръце върху гърдите си. Отпусна всички мускули, додето се почувства като труп подготвен за погребение. Обин коленичи край нозете му. Бавно, с мъка, старецът се отпусна назад върху петите си.
— Ще може ли негова святост да остане на колене цяла нощ?
— Негова святост може да стори всичко, което е необходимо.
Гуеран извърна лице към тавана и се загледа в танца на светлините и сенките. Отдавна не бе извършвал този ритуал — откакто преди години му се наложи да поговори с духа на един древен бард на Белия вълк, за да уточни някои неясни моменти от родословието на Мароик. Но сега се отнасяше до нещо много по-важно от суетата на лорда. Той забави дишането си, докато взе да му се струва, че не лежи върху меките кожи, а се рее над тях. Сенките танцуваха сред безмълвието, нарушавано само от тихото, равномерно дишане на стария жрец.
Когато усети, че е на път да се унесе, Гуеран глухо зашепна. Говореше бавно, усещайки с пълна сила всяка дума от Песента на миналото — дар от неговата Агуен и врата към успеха на ритуала.
